Индиана Джоунс прониква зад кулисите на историята

Експедициите са продължение на проучванията на големия наш учен Йордан Иванов

Днес стана модерно да се приказва за т. нар. Северна Македония и въобще за Македония в нейните три дяла. Всеки се оказа компетентен да говори по този въпрос. А всъщност са много малко тези, които наистина знаят нещо за нея и хората, които живеят там. Българо-македонската комисия определено е зациклила и това можеше да се очаква. Затова реших да разкажа на читателите на “Труд” нещо за историята на тези земи и защо се появяват някои от проблемите в нашите взаимоотношения.

Отдавна възнамерявам да разкажа за моите научни експедиции във Вардарска Македония, или както се нарича вече днес - Северна Македония. Те заемат особено място в моя живот и в кариерата ми на професионален археолог. Там ме интересуваха преди всичко стотиците запазени средновековни църкви, манастири и крепости от средновековната епоха. Събраните новооткрити материали легнаха в основата на две монографии и на голямата ми докторска дисертация.

Моите експедиции в Македония бяха пряко продължение на изследванията на големия български учен Йордан Иванов. В началото на миналия век той напуска уютната си работа в Софийския университет и провежда три големи пътувания там. Историкът събира хиляди неизвестни паметници, които после публикува в България. В някои случаи моята номерация започва буквално от последния номер в неговите книги.

Йордан Иванов извършва обходите си в смутните времена след Илинденско-Преображенското въстание. В предговора си към една от книгите Йордан Иванов пише: “Времената бяха крайно размирни и непригодни за научни издирвания - черковните и племенните вражди; всекидневните кървави разпри между чети, население и войска; подозрението и пречките на властта - всичко това ме спъваше и не ми даде възможност да споходя и проуча еднакво всички кътове на страната”. Нещо подобно бе и времето на моите експедиции. В тях аз видях разпада на Югославия и създаването на независимата Република Македония, съпроводено от буйни изблици на национализъм.

Мога да кажа, че да посетя намиращата се тогава в границите на изкуствено създадената от Коминтерна Социалистическа Федеративна Република Югославия Македония бе детската ми мечта. За мен тя беше приказната съкровищница на старата история, за която толкова бях чел в книгите на Йордан Иванов. Днес да се отиде до Охрид е въпрос на желание и няколко часа път. В годините на желязната завеса обаче това бе почти непостижимо. Човек трябваше да има само най-преки родственици там, да попълни хиляди документи и пак всичко зависеше от благоволението на властите от двете страни на границата.

Да замина за Вардарска Македония стана възможно едва два месеца преди падането на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Тогава вече бяха започнали да издават т. нар. “червени” паспорти, позволяващи масовото излизане в чужбина на български граждани. През същата година аз вече бях пътувал на научни конференции в “капиталистическите” Малта и Гърция, когато получих писмена покана за визита в Социалистическа Република Македония. Тя бе издействана чрез мои приятели-археолози, които после имаха сериозни проблеми за това с тамошните власти.

Никога няма да забравя краткото пътуване между София и Скопие. Тогава връзката бе с автобус, който пътуваше един път на ден. На границата при Гюешево югославските митничари ни претърсваха старателно за контрабандни стоки, но аз с нетърпение се взирах към спускащите се склонове на Осоговската планина. Сякаш прекрачвах невидимата линия на друг свят, светът на едно все още живо минало.

На автогарата в Скопие ме чакаше покойния днес археолог Кирил Трайковски, с когото станахме големи приятели. Именно на него дължах поканата за посещение. Той бе отделил за моето приемане някакви средства от неголямата субсидия за разкопките на крепостта Мородвизд край Щип, на които бе ръководител. Кирил бе разчертал така двуседмичното ми пребиваване, че да мога да видя максимално много паметници.

Разбира се започнахме от Скопие и неговата околност. За няколко дни посетихме музеите в града, средновековните църкви при Матка, Треска, Горно Нерези и Марков манастир в планината Водно. Пътувахме към Кумановския край, където видяхме уникалния храм “Св. Георги” до с. Старо Нагоричино. Именно там открих и първите неизвестни надписи-графити, с които интересът ми се засили неимоверно.

После започнах дълга обиколка в южната част на страната. Първо ме посрещнаха в Прилеп, край който на стръмни скали се извисяват развалините на древната столица на кралете Вълкашин и Марко. Спахме в живописния манастир “Св. Архангели”, от който покойният днес професор Бошко Бабич ръководеше археологическите проучвания. Именно в църквата на тази обител намерих единственото народно изображение на реалния Марко Кралевич.

Но основната цел на пътуването ми беше великия Охрид. Там пък мой ангел-хранител бе поетът-археолог Паско Кузман, с който също станахме близки приятели. Трудно мога да разкажа за впечатленията си от “Св. София”, “Св. Богородица Перивлепта”, “Св. Наум”, Самуиловата крепост. Аз и не предполагах, че още при това първо запознаване със старинния град ще попадна на уникални находки. Стана обаче точно така и в Григориевата галерия на катедралата “Св. София” се натъкнах на многобройна и напълно непозната дотогава колекция от рисунки и надписи-графити.

В Скопие се върнах през долината Полог и градовете Гостивар и Тетово. Там вече се усещаше засилената албанизация, която след години щеше да доведе до открит етнически конфликт. Към финала на моя престой Трайковски ми бе подготвил прекрасно пътуване в Източна Македония. Околностите на градовете Струмица, Щип и Кратово са буквално наситени с археологически забележителности.

Една случка обаче ще остане завинаги в спомените ми. Късно вечерта пристигахме в историческия Лесновски манастир. Там игумен беше единственият истински православен монах, който въобще съм срещал в живота си. Отец Гавраил носеше името на големия български светец, основал преди хилядолетие обителта. Човекът ни посрещна със скромна монашеска вечеря. От разговорите стана ясно, че той винаги се е чувствал българин. Отец Гавраил току-що бе издигнат в епископски сан и заемаше второ място в Македонската църква. Голямата му мечта бе да се сдобие с църковни книги на български, а не на сръбски или руски език.

Тогава бях на 32 години и не знаех много за отношенията между православните църкви. Когато се върнах в София отидох веднага в Светия Синод и развълнувано им казах, че вторият по ранг в тамошната архиепископия иска да служи на български език. Отговорът бе еднозначен: “Не може, те са в схизма и контактите с тях са забранени!” Ставаше дума за отлъчването на Македонската църква от Сръбската патриаршия през 50-те години вследствие на интригите на Москва.

Така наложените след Втората световна война политически отношения за пръв път сложиха отпечатък върху моите пътувания във Вардарска Македония. До 1997 г. аз проведох там още десетина експедиции. Това бе трудното време на икономическа криза в България и на тежки етнически сътресения в Македония. Дивият национализъм там се вихреше и аз неведнъж отнасях псувни по отношение на целия български род. Но всички обиди се забравяха, когато успявах да пренеса през границата безценните записки и копирани новооткрити надписи. Именно тези приключения и уникални находки искам да опиша в следващите няколко статии.