Държавата е отражение на обществото, и обратното

Защо трябва да чакаме някой да убие, за да му вземем автомобила и да го вкараме в затвора

След поредната ужасяваща катастрофа, този път на столичния булевард „Александър Малинов” в ж.к. „Младост”, едва от 1 до 3 години затвор заплашват 55-годишния шофьор, който в неделя буквално разполови със ситроена си друг автомобил. Шофьорът на ударената кола е много тежко състояние, с опасност за живота, а дори да оцелее, има опасност да остане инвалидизиран - той е със счупени нос, раздробен таз и с хематоми на мозъка.

Освен нелепо ниската присъда, виновникът може, но само може, да бъде глобен и с до 1500лв. Това е всичко, което законодателят предвижда за шофиране след употреба на наркотици и алкохол, с превишена скорост, при преминаване на червен светофар и при рецидив – метри преди този удар, въпросният е помел и друг шофьор, като е избягал от катастрофата, но човекът го е последвал. Да избяга и от втората катастрофа, докато пострадалият е бил заклещен в автомобила си, се е опитал, но водачът на първия пострадал лек автомобил го е настигал секунди след второто му престъпление.

А от какво единствено се е интересувал неадекватният джигит ли – бързал да си купи цигари, затова не смятал да остане на местопроизшествието, докато пред очите му човек е бил на прага на смъртта.

При подобен инцидент загина и журналистът Милен Цветков, като извършителят Кристиан Николов беше окончателно осъден на 9 години затвор за катастрофата, и то получи толкова, защото съдът прие, че е действал при евентуален умисъл. Макар наистина това да е прецедент в съдебната практика за последните 33 години – отдавна исканото от редица юристи – приемането на умисъл при катастрофа, присъдата му пак е изключително лека, имайки предвид, че е причинил смърт.

Към момента, макар следствието тепърва да предстои, за случая в „Младост” също се говори, че трябва да се разглежда като умишлено действие, както подчерта и съветникът на правителството по пътната безопасност Тенчо Тенев. Но всъщност какво от това? Дали година, две или три са адекватно наказание за човек, който осъзнато сяда зад волана пил и дрогиран, който бяга от причинена от него катастрофа, извършвайки втора, опитвайки да избяга и от нея? Какво въобще означава такъв индивид да се поправи, при положение, че това са действия, които съдейки по поведението и разбиранията на въпросния, явно нито смята за нередни, а вероятно и ежедневно извършва.

От години експерти и някои юристи, включително бившият главен прокурор Иван Гешев, настояват за по-адекватни мерки, свързани както с по-високи присъди, така и с превантивни рестрикции. Много отдавна прокуратурата предложи напълно адекватни мерки, съобразени с поведението на водачите у нас - от 15 до 20 години затвор или доживотен затвор за причиняване умишлено на смърт на едно или повече лица, извършена по време на управление на автомобил от водач с концентрация на алкохол в кръвта над 2 на 1000, както и при употреба на наркотици, при липса на съответна правоспособност и превишаване на скоростта на движение с над 50 км/час, а Гешев настояваше да се отнема и управляваното превозно средство в полза на държавата, независимо от собствеността му.

Но тези идеи бяха наречени крути, необосновани, неефективни (?), крайни. Защо ли? Вероятно сегашните леки присъди вършат работа и възпират рецидивистите... Отговорът знаем отлично. Всъщност идеята на прокуратурата тогава беше въобще да не се стига до подобни рецидиви – защо трябва да чакаме някой да убие, за да му вземем автомобила и да го вкараме в затвора? Защо? Няма логичен отговор, няма отговор, различен от циничен...

Но освен масово неразбиране и противопоставяне – както от законотворците в Народното събрание, така и от редица адвокати, а и от потенциални извършители – шофьори, съдът, за пореден път, продължи да е този, който прилага възможно най-леките мерки при брутални случаи.

То не са „помагал в кухнята”, „променил се”, „извинил се”, „четял книги”  и прочее дебилизми, описвани като смекчаващи вината обстоятелства, то не са предупреждения, че така се нарушавала неприкосновеността на частната собственост, то не са влачения на дела, електронни гривни за лица, убили хора на пътя, то не са условни присъди за убийци, помели деца, включително на пешеходни пътеки.

От партиите единствена ВМРО, която вече не е в парламента, опита да промени съществено нещата, предлагайки шофьорите рецидивисти да работят в моргите, реанимациите и травматологиите, за да видят до какви трагедии е довело поведението им на пътя. Дори и това не се прие, а Висшият адвокатски съвет (ВАдС), някъде в онзи период, излезе със становище, в което изказа загрижеността си – по-високите присъди и исканията за умишленост в действията на нарушителите, можело да се тълкуват като репресия. Спрямо? Е, спрямо състезателите по пътя – другите, жертвите, кучета ги яли. В случая - червеите, с извинение!

 И Богдан Милчев от Института за пътна безопасност нееднократно подава сигнали и предложения към институциите. Статистиката, която посочва, също е достатъчно красноречива – първенци сме в черната хроника на загинали и ранени в катастрофи. Трудно се разделяме с първото място в Европа, а ако случайно го отстъпим, то ще е за кратък период, дишайки яростно и с пълна газ във врата на изместилия ни временно.

Безнадеждно звучи всичко, нали? В такива моменти обществото обикновено взима правосъдието в свои ръце. Или пък опитва да инициира промените, започвайки от себе си. Съвсем елементарни неща – спазване на правилата, повече толерантност, мисъл и за околните. Но това е другата, вероятно и по-голяма, трагедия у нас. Може да звучи фрапантно, но случващото се по пътищата в България е грозното отражение на вижданията и разбиранията на голяма част от българите.

Умопомрачителен е и примерът, който редица родители дават на децата си – едва навършили 18 и ненаучили се да шофират, те биват удостоени я със семейния автомобил – ако са по-бедни, я с някоя скъпа придобивка, директно от автосалона – ако са паралии. После същите са и първи адвокати на децата си – ама той не е лош човек, на всекиго може да се случи да допусне грешка (разбирайте, да убие някой), следват скъпи адвокати, арогантно държание... и рецидив.

Битовите алкохолици пък, като този, причинил катастрофата на „Малинов”, са друга традиционна група нарушители и убийци. Те преобладават предимно по малките населени места, където е задължително да се напиеш и да се качиш на автомобила си, за да се прибереш у вас. Често ги спасяват кратките разстояния. Но го има и в градовете, разнира се. Е, този в „Младост” не е имал късмет – някакви двама глупаци по пътя са решили да му секнат устрема да си купи цигари и да се прибере, след като вече е жулнал стабилно количество алкохол, поръсено с бял прашец.

А къде сме останалите ли? Останалите, всички ние, познаваме поне по един нарушител зад волана – я близък роднина, я приятел, я съсед, който пие и шофира, който няма книжка, който не признава правилата по пътищата. Или снизходително цъкаме с език – човещинка, или все пак, осъзнавайки докъде може да доведе поведението му, предпочитаме да извръщаме глава, надявайки се да не се срещнем на пътя. Да, вероятно с него няма, но рано или късно стигаме до някой, за когото други такива като нас си затварят очите – нечие друго дете, нечий друг близък.

Такива са ни и голяма част от селебритата – без значение каква музика създават, без значение дали са актьори или топ готвачи, или каквото се сетите – пият и се мятат зад волана. Е, после как някой да не последва примерът им?

Има една поговорка - две неща са безкрайни − Вселената и човешката глупост, като първото не е сигурно, която може да бъде допълнена – и войната по пътищата в България. Или казано по-простичко – каквито хората, такива и управляващите, такава и държавата.