Не е без значение как ще реагира България на заличените клубове в Северна Македония

Добре, че от заличаването на двата клуба на българите в Северна Македония до поредния ми текст  за „Труд“ изминаха няколко дни, та емоциите да бъдат заменени от разума. Иначе, ако трябваше да реагирам в деня на съобщението за заличаването им от държавния регистър на Скопие, вероятно щях да бъда много по-гневен, отколкото трябва да бъде човек, когото го боли от всяка проява на антибългаризъм от страна на политиците край Вардар. Може би затова и отказах поканите за телевизионни участия, защото си давам сметка, че колкото и да се старая, няма да мога да скрия гнева си. А камерите виждат и хващат всичко.

Не, не съм толкова ядосан на Ковачевски, Пендаровски, Мицковски и цялата двулична компания оттатък границата. Повече ме е яд на нашите политици, които докараха дотам нещата, че да се окажем отново в ситуацията на висок риск да оставим българите в Северна Македония сами да се пекат на огъня, който ние натъкнахме и дори хвърляхме обилно съчки в него. Не че ще ни бъде за първи път. Напротив. И вместо да се учим от горчивите уроци на предишни подобни случаи, се хвърляме в нови и нови, увличайки местните българи край Вардар с уж новата и твърда гаранция, че този път няма да ги изоставим. Че като държава, която държи на своите граждани където и да са те, ще застанем зад тях във всички случаи, в които техните права са нарушени.  Чух онзи ден на едно място подмятания, че „да ги оправи сега този, който ги накара да сложат тези имена“, чух ги от хора, които са изкарали по няколко мандата като български дипломати в чужбина, при това – успешни. Не знам кой е „този“, за когото говореха, впрочем, досещам се, но който и да е той, проблемът е пред него, но и пред всички институции на държавата. Пък и се питам в същото време: а когато на откриването на ремонтираните помещения на „Иван Михайлов“ в Битоля се изсипа българското политическо и обществено представителство – консенсусно, обилно и многопалитрово оцветено, което се пъчеше пред камери и микрофони, мислеше ли то за деня, в който ще се случи това, което се случи? 

Изгледах доста мнения от екраните по повод заличаването на двата клуба на българите в Северна Македония. И доста текстове прочетох. На институции, но и на отделни хора, които в този случай нямат особено значение. И са задавах много въпроси. Като, например, звънна ли президентът Румен Радев на своя френски колега Еманюел Макрон, който, вярно, се пържи на огън от протестите срещу пенсионния му закон, но да му каже новината за клубовете и за това, че неговото „френско предложение“ освен двулични обещания от страна на властите в Скопие друго досега не е произвело. Да, на Макрон, не на Пендаровски, защото Пендаровски е един от вдъхновителите на идеята да се приеме извънредно законодателство в Северна Македония, с което всеки опит за сдружаване на българите там да бъде „ударен по закон“. Искрено се надявам за Радев да е станало напълно ясно с кого си има работа в лицето на Стево Пендаровски, с когото да искаш да правиш приятелство и добросъседство си е чисто губене на ценно политическо време.

Попитах се и дали бившият ни премиер Кирил Петков няма да помоли своята доскорошна съветничка по външната политика Весела Чернева да вземе да отскочи до Скопие, както направи в началото на 2023 г. в разгара на новогодишните празници, когато му договори среща с все още негласувания от парламента премиер Димитър Ковачевски. Кирил Петков също бе в Битоля на празненствата по повод откриването на Културния клуб „Иван Михайлов“, та поне от кумова срама да каже няколко думи по въпроса със заличаването. Да, той се намира в предизборна кампания и трябва да се мери думите, пък и аз лично от години говоря и пиша, че българските политици трябва да се въздържат от това да вкарват темата за отношенията ни със Северна Македония в активната си предизборна реторика. Но сега случаят е друг. Та, казвам, да отскочи Чернева до Вардара, да разговаря със своя приятел Буяр Османи, който не пропуска случай при всяко посещение в София да се види неформално с нея, и да го попита как се чувства самият той, който се срещна с представители на българите оттатък и се договориха заедно да помагат за намаляване на напрежението в двустранните ни отношения. Някакво неудобство, някакво съмнение за това, че участва в състава на правителство, в което едната ръка не знае какво прави другата? А ако знае, толкова по-лошо за самия него да приема двуличието на колегите си. И на онези от „македонския блок“ министри, пък и на новия министър на правосъдието, за който това да подпише заповедта за заличаването на клубовете, бе първата, която му бе поднесена. 

И какво се получава? Оставихме пак членове на Съвместната комисия по история и образование да ни обясняват защо се получи така, че двата клуба от Битоля и от Охрид бяха единствените, които бяха заличени в регистъра на Северна Македония. С други думи, да вършат работата на политици и общественици, някои от които– ах, колко хубаво беше!, бяха на откриването в Битоля. Колко пъти съм чувал вече споменатият външен министър Буяр Османи да казва, че нито едно политическо решение в Скопие от общата история с България няма да бъде взето без то  предварително да е било обсъдено и съгласувано в Комисията. Да, членовете на експертния орган все още разглеждат събития и личности  от предишни исторически периоди, но пък не вярвам да бяха отказали да поразговарят и за имената на въпросните две спорни личности. Но това нестандартно решение можеше да се вземе, ако властите в Скопие имаха наистина искрено желание да обогатяват отношенията си с България, да градят стъпка по стъпка доверието със София и ако наистина бяха заинтересовани да спазват правото на сдружаване на своите граждани така, както европейските правила ги изискват. 

Хайде още веднъж да се направя на наивен и да задам един въпрос, чийто отговор чудесно знам: властите в Скопие твърдят, че правят всичко възможно да осигурят необходимото мнозинство в парламента, което да гласува конституционни промени, в това число и включването на българите в преамбюла на основния закон. Освен политическа, се води и пропагандна битка по този въпрос с опозицията, която се изостря с всеки изминал ден. Ако правителството на Ковачевски е искрено в намеренията си да изпълни това условие, за да продължи  по европейския път, как решения като тези с заличаването на двата клуба на българите, на същите тези българи, които ще бъдат записани в Конституцията, ще помогнат за приемането в Събранието на въпросните промени. И как обществото в Северна Македония ще ги преглътне?

Значи, има нещо друго зад историята с българските опити за сдружаване оттатък границата. О, има, бъдете сигурни! Но за това – в следващ текст.