Край Вардар валят препоръки премиерът на Северна Македония да не ходи пак у нас

Надеждите отново ще бъдат насочени чак към края на месец декември

Последният ми текст за „Труд“ бе публикуван в деня, в който премиерът на Северна Македония Зоран Заев дойде в София. Бяха се видели с президента Румен Радев някъде в коридорите на Европейския съюз в Брюксел и се бяха договорили Заев да отскочи до българската столица, хей го къде е. Основното ми чувство в текста бе за отдавна закъсняла акция на госта от Скопие и за пропиляното от него време да мишкува из европейските престолнини, за да търси лобиране срещу България. Отчаян ход на някаква илюзорна надежда, че на последното за португалското председателство заседание на Съвета на Европейския съюз може да се случи чудо и Република Северна Македония да получи „зелена светлина“ за старт на преговорния процес за членство. Заедно с Албания, разбира се, защото ако нещо стана ясно след шестте португалски месеца начело на ЕС, то е убеждението, че Скопие и Тирана трябва да вървят заедно. В този смисъл всякакви спекулации и препоръки оттук и оттам двете съседни нам държави да бъдат отделени би трябвало да се приемат единствено като екзотика или, не дай Боже, като злонамерени и спекулативни.

Веднага след като стана ясен резултатът от срещата на върха на ЕС, в някое от многобройните си публични изявления Заев подхвърли, че няма да се откаже да пътува до София, колкото пъти трябва и е нужно. Значи, казахме си, най-после е разбрал накъде да насочи усилията си в търсенето на решение за толкова желаното начало на преговорния процес с ЕС за членство. Вероятно за това са повлияли и искрените думи на президента Румен Радев, според когото темата за Албания и за Северна Македония и техният старт за преговори изобщо не е била включена в дневния ред на заседанията в Люксембург. Уж България била изолирана от всички, уж нейните партньори от ЕС я натискали и какво ли не още, но в крайна сметка резултатът е ясен. Да, че имаше странно лобиране от страни членки срещу позицията на партньор и в подкрепа на държава кандидатка – това беше факт. Да, че българската дипломация не можа да подготви терена, на който да се води спорът със Скопие далече преди времето, когато той стигна върха си, това също е факт. Искрено казано, не се надявам и оттук нататък да го направи въпреки частичния успех сега. Имам свои резерви за желанието и готовността на българските дипломати, които въпреки професионалните си умения и подготовка, някак си странят от темата за отношенията ни с нашата югозападна съседка. Вероятно и на тях е имало някой да им препоръча същото, което родената в Струмица моя баба Поликсена ми казваше: „Чедо, не се хващай с Македония, който се е хванал,  все е загубил“.

Сега чувам, че Заев щял да излезе в десетдневен отпуск. Както той самият го формулира: отпочиналият премиер работи по-добре от уморения. И понеже няма да го има десетина дни, той се постара да определи параметрите на очакванията за начало на преговори за членство. Според Заев, това нямало начин как да стане на 6 октомври, когато в рамките на словенското председателство ще се проведе среща на върха на ЕС по темата за европейската интеграция на Западните Балкани. На такива срещи повече се говори и се обещава, чертаят се перспективи, но много рядко се стига до конкретно решение. Пример: нашата майска среща в София за Западните Балкани по време на българското председателство, от която освен едно ръкостискане между Хашим Тачи и Александър Вучич пред камерите, май нищо не остана. Според премиера на Северна Македония надеждите отново ще бъдат насочени към края на месец декември, както, ако си спомняте, през миналата година в рамките на германското председателство на 16 декември трябваше да се състои първата междуправителствена конференция. Е, тогава не се случи, но идва нов декември. Самият Заев сподели пред свои гласоподаватели, че те трябва да свикнат с този европейски цикъл – юни и декември, в който надеждите за членство на Северна Македония ще отбелязват и политическите действия на властите край Вардар. И не трябва да се учудват, ако този цикъл се окаже много дълъг. От своя страна външният министър Буяр Османи, който до този момент се опитваше да изглежда спокоен и винаги вдъхваше оптимизъм за успех, изведнъж напусна умерената си позиция. Той предупреди своите съграждани, че „докато решенията за разширяване се взимат с консенсус, България може да ни блокира по какъвто и да е въпрос, в това число и за това, дали водата в река Вардар е чиста или не“.

Османи дори се похвали, че според неговите „калкулации“ в хода на преговорния процес България ще има поне 200 (двеста!) възможности да ги блокира, каквото и да означава това. В същото време шефът на дипломацията прави извода, че ако има съпътстваща полза от всичко това, което се случи, това е консолидацията на гражданите срещу „директната атака срещу националните атрибути на македонския народ“. Отново внимателно прочетох позицията на България от пет точки, изпратена от нашето външно министерство до Скопие, за да открия кои от националните атрибути на Северна Македония са поставени под заплаха, но нещо не ги видях.

Както и да е. Докато Заев се заканваше, че няма да спре да пътува до София, не закъсняха препоръките да не го прави. Поне докато в България няма стабилна политическа и парламентарна ситуация и легитимно правителство. Обади се старата политическа влъхва Стоян Андов,  някогашен председател на парламента в Скопие, една фигура, която мине не мине време, изтърси нещо против България. Според него никой от правителството в Скопие не трябва да отива да разговаря в София, защото в този момент „българските политици са заети да гонят гласове, а не с искрени срещи“. Президентът Пендаровски открито препоръча на Заев да не пътува, даже и посредникът Бучковски да използва лятната пауза да си почине. Не съм сигурен дали тази препоръка на държавния глава не включва и въпроса за изпращането на посланик на Скопие в София, което Заев обеща неотдавна. В дипломацията има правило, според което липсата на посланик на една страна в друга, означава, че отношенията между тях са стигнали до зоната на хладния мраз. И мисията на проф. Владо Бучковски, колкото и интензивна да е тя, едва ли може да промени подобно впечатление. Всичко това  означава, че и самият Пендаровски ще се въздържи да дойде в София, вероятно изчаквайки изхода от президентските избори у нас  наесен. Или поне така ще казва в опита си да скрие разочарованието си от отказа ни да подкрепим Северна Македония, за който основна роля изигра неговият колега и спътник в пътуването до Рим за 24 май Румен Радев. 

Никак не съм радостен от факта, че се стигна до този кьорсокак в отношенията ни с Република Северна Македония. И хич не ме успокоява това, че политиците, които я докараха дотук, сега се крият някъде из предизборните лабиринти и ако се появяват, избягват да говорят за Темата. Не съм радостен най-вече от това, че във финалния момент на спора ни със Скопие личното его на държавниците от двете страни на границата взе връх над политическия реализъм и прагматизъм. Някак си въпросът се сведе до собствената им амбиция и лична суета, както и до сравнението коя ще е по-силна и коя ще е по-ярка. Няма изход, си казах тогава, защото работейки дълги години професионално в Скопие, познавам манталитета на хората и на техния елит там.

За съжаление, с мнението на всеки друг биха се съгласили, но не с българското. Каквато и цена да се плаща за това.