Излезе уникалното издание „Записки от „Прехода”. Из дневниците на академик Петър Динеков” (2020). Книгата е дело на ИК „Огледало”. Разчитането на ръкописа, подбора и идеята са на Евелина Белчева.
Първият том, озаглавен Книга 1, фиксира записки на акад. Динеков от периода 17 октомври 1989 – 17 октомври 1990.

ДУМИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ
„Български културно-исторически времена и нрави” – този наслов обмисля авторът в своите записки, като поставя акцент върху характера им на културна история в личности, образи и сюжети. Но верен на себе си, отново се връща на скромното и непретенциозно: „Свидетелства за (на) времето…”. Така се роди нашето заглавие: Свидетел на своето време.

Една личност – далеч по-сложна и многостранна в същността си от познатата най-високото звание в духовната йерархия – „строител на българската култура“: „Тази цялостност на неговия поглед към науката, към културата, към духовността е достатъчна, за да ни покаже, че пред нас е не просто един от големите учени специалисти, а една от големите личности – строители на българската култура.“

* * *
В цялостния модус на записките по неизбежност се включва и друга гледна точка – на предговора и послеслова, които правят опит да обговорят – поне отчасти – записаното и личността на автора от днешна гледна точка. Невъобразимо трудно.

Бележките винаги прибавят към дозата субективност, която е наложителна в подбора, защото в целостта си дневниците са необозрими. „Записки от „прехода“ са предназначени за по-широка публика, това не е академично издание. Всички имена, за които става дума, са достатъчно известни в общественото пространство.
Най-важното качество на текстовете е тяхната документалност и автентичност – „спомени от деня“. Но сякаш все още липсва необходимата дистанция и опит във времето, за да бъдат прочетени максимално обективно и да се намери мястото им в литературно-историческия контекст. Културната история има остра необходимост да запълва елипсите на близкото минало, но съвремието все още не е дорасло за безстрастна, „охладена“ историческа обективност. Доколкото го има, „гражданското общество“ живее в режим на нестихваща и все по-стръвна конфронтация. 

Трябва да отбележим, че според нас дневникът на професор Петър Динеков е документ с максимална достоверност, но тя не трябва да се възприема абсолютно и безрезервно. Всеки дневник е силно субективен, лично пристрастен, това е основна характеристика на жанра: не е известна друга форма на „обективност“ освен субективността. По този повод винаги си спомням записката на Владимир Василев, съхранена от Симеон

Султанов и академик Иван Радев:
Не обичам литературната история, 
защото тя ми пречи да бъда субективен. 
Архивът е „течащо битие“, безценен „жив“ материал, който ще бъде анализиран и изследван, а не „хербаризиран“ учебник по история. Длъжни сме най-после да разберем как се четат архиви! Архивът не е научно изследване. Не е и мемоар. Не е и художествено произведение. Това е история на личния духовен опит, който прераства в надличен. 
Сега се превръща в „свръхбитие“. 
Една невсекидневна книга. Безценен източник, затова се казва „изворов материал“, защото е „извор“. След като е на академик Петър Динеков, по презумпция е много ценен, като си представим само с какви хора го е срещала съдбата. „Жива история“. 

Задължително трябва да отбележим, че ние, разбира се, не се идентифицираме с всичко, което е записано. Но „не съществува нищо, ако не е било записано“. Записаното е факт, някакъв вид личен документ, то съществува. В него е заровен ключът към духа на времето. Времето е документирано, археологизирано. 
Каквато и да е истината, остава записаното, вградено в историческата памет. Неслучайно тетрадките са били предназначени за Историческия архив. Останалото е въпрос на реставрация и интерпретация. Морална, историческа, литературно-естетическа. 

Персонална оценка ще бъде дадена по-късно, от хората, които, без съмнение, ще ползват тези записки – историци, литератори, социолози, а и по-широка публика. В тяхната конвертируемост в различни области като материал за изследване и анализ ние сме убедени. В това няма никакво съмнение. Затова се потрудихме – да осветим поне малка част от тъмния обелиск на архивите – с надежда посланието да стигне до „читателя от бъдещето“, за когото те са предназначени.