Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

Аз не съм сама, като мен са хиляди, казва Плиска Манасиева от Щип 

Присъди за студентка и болния й баща

Съпротивата след 1944 г. в днешната Северна Македония срещу натрапвания от Белград македонизъм има различни форми. Но постъпката на Тодор Манасиев от град Щип е уникална. За да демонстрира българския си дух, той решава да кръсти родилите му се през 1950 г. близнаци с имената на българските столици Плиска и Преслав.

В края на 60-те години, след поредното демагогско подобряване на българо-югославските отношения, се създава възможност около 200 студенти от някогашната Социалистическа република Македония да учат в България. Сред тях са и двете деца на Тодор Манасиев.

През 1970 г. Плиска Манасиева е 20-годишна студентка в трети курс по славянска филология в Софийския университет. Баща u се разболява и тя решава да го посети в Щип. За да не попречи това на обучението, носи със себе си своите учебници и няколко български книги. Това вбесява югославските власти и през януари те арестуват студентката и нейния болен баща.

По онова време режимът в Скопие все още не се притеснява да разкрива истинските мотиви на действията си, поради което без каквито и да е скрупули обвинява двамата в най-страшното за него престъпление - открито демонстриране на българско самосъзнание. Освен това са заподозрени, че са създали младежки кръжок, в който са изучавани обективните факти от миналото на Македония.

Истинските причини за ареста са разкрити в изданието на организацията на македонските българи в САЩ и Канада - в. „Македонска трибуна“ - който на 30 юли 1970 г. съобщава, че „преди около месец и половина в Щип полицията арестува студентката от фамилията Манасиеви, дъщеря на адвоката Тодор Манасиев. Подир това навсякъде в тая област се шушука между хората, че бидоха арестувани още пет-шест младежи. Мълвата със сигурност твърди: арестувани са, защото са българи и защото като такива са се изявявали“. Малко по-късно става известно, че броят на задържаните лица от района на Щип и Кочани достига 25 души.

Процесът срещу Тодор Манасиев се провежда на 25 май, а срещу дъщеря му Плиска на 2 юни. Тя заявява пред съда: „Българка съм и никой не е в състояние да ме разубеди. И не само аз, а и всички македонски славяни са част от българския народ. Аз не съм сама. Като мен са хиляди, които още се страхуват да излязат с българско народностно съзнание, но и това ще стане. Затова с гордост ще понеса всяка присъда за това ми убеждение“.

Тодор Манасиев

Плиска Манасиева е осъдена на година и половина затвор, а баща u Тодор Манасиев на две години и половина. В резултат на настъпилата обществена възбуда югославският диктатор Тито е принуден да предприеме обиколка из СР Македония, където на строго контролирани от властта митинги задава въпроса „Кажете право, българи ли сте, какво сте“? В онези условия обаче кой би посмял да отговори нещо по-различно от мнението на диктатора!?

Съдебното преследване на Тодор и Плиска Манасиеви съвпада с провеждането на 6 и 7 септември 1970 г. в Детройт на 49-тия конгрес на Македонските патриотични организации. Новината за тяхното осъждане води до извънредно прекъсване на заседанието. Председателят на ЦК на МПО Петър Ацев току-що е произнесъл речта си за откриването на конгреса, но отново се връща на трибуната и съобщава: „В този момент взимам думата, за да ви посоча един най-пресен пример за безправието и насилието, което се върши от страна на Югославия срещу българското име и съвест... Всички знаете, че югославската държава е обявила като престъпление притежаването на български книги, споменаването на българщината в Македония. Знаете какво се върши там през последните двадесет и пет години срещу всички права на човека и гражданина,... макар тържествено да са подписали международни документи, че ще ги зачитат. Да вдигне глас някой в Югославия за защита на тези права, значило би преди всичко да рискува здравето си, залъка на децата си, дори и собствения си живот. Но още повече рисковете се увеличават ако някой спомене, че е българин и запита, например, къде са българските черкви и училища, които там съществуваха при турския режим“.

След като описва подробно мъченията, на които са подложени Тодор и Плиска Манасиеви, Петър Ацев призовава целия конгрес: „Предлагам да станем всички на крака в знак на безкрайната ни симпатия и обич към Плиска Манасиева и пълна солидарност с идеите на баща u и на нея... Предлагам бъдещият ЦК на МПО да направи всички възможни постъпки в две направления: а) да осведоми меродавните места в света за това, което е станало с Плиска и баща u, като апелира за морална подкрепа на двамата пострадали наши сънародници, б) да помоли Секретариата на ООН за бързи постъпки, чрез които да се даде съответната международна помощ на Плиска и баща u срещу флагрантното посегателство върху тяхната съвест и свобода“.

Част от петиция от 1972 г. до Генералния секретар на ООН Курт Валдхайм.

На 1 октомври 1970 г. ЦК на МПО изпраща до Генералния секретар на ООН Ю Тант апел с искане да се организира публичен съд, който да разследва това престъпление на титовия режим. В документа се посочва, че „бащата и дъщерята Манасиеви са арестувани на 28 януари. Обвинението от страна на полицията е, че двамата са изявявали своята принадлежност към българската народност, че са чели българска история и са осветлявали свои познати относно историческото минало на славянското население в Македония“. По-нататък се подчертава, че „нито един закон в Югославия не забранява такива деяния. Но полицията на тази държава ги смята едва ли не като смъртен грях. Думата българин за югославската полиция е синоним на престъпник“. Тези действия на македонските българи са от огромна полза. Отделът по правата на човека при ООН реагира и обръща внимание на югославските власти за извършеното от тях беззаконие.

Постигнатият успех подтиква Македонските патриотични организации на 2 януари 1972 г. да връчат втора петиция до новоизбрания Генерален секретар на ООН Курт Валдхайм. Този път обект на защита са всички преследвани от югославските власти състуденти на Плиска Манасиева от СР Македония, обучаващи се в България. В това си изложение МПО разкрива, че „по взаимно съгласие между Югославия и България от няколко години насам бе позволено студенти от едната държава да могат да учат във висшите училища на другата...

На югославските власти обаче е направило впечатление, че въпросните студенти много скоро са започнали да се освобождават от онази омраза, която срещу българщината им е била втълпявана от страна на техните учители и власти в родния им край... Особено през лятната ваканция на 1971 г. студентите бяха подложени на морален тормоз като се върнаха в родния им край. Всеки от тях е бил подлаган от полицията на мъчителен разпит:... Защо е чел български книги, вън от учебната материя? Защо е говорил на български книжовен език?... Кои от другарите му са проявявали „национална слабост“, показвайки симпатии към българския народ?... Отправяни са били закани към мнозина студенти. Някои са бити и накрая са им отнети паспортите“.

Изнесените данни са шокиращи и на 17 февруари 1972 г. Едуард Лаусън, директор на Отдела за правата на човека в ООН, приема в Ню Йорк делегация на МПО, водена от председателя на ЦК Петър Ацев и заместник-председателя Христо Анастасов. ООН оказва натиск за освобождаването на Плиска Манасиева и нейния баща, но той, вследствие на влошеното здраве от престоя в затвора, умира на 6 юли 1974 г.

Дейността на МПО обаче не спира до тук. През декември 1977 г. е изпратено изложение до всички държави, подписали заключителния акт от Хелзинки. В този документ се протестира срещу извършваното масова фалшифициране на документи в СР Македония, като етнонимът „българи“ повсеместно се подменя с „македонци“. А сред примерите за нечовешко преследване е посочен и този на Плиска Манасиева.
Колко познато звучат тези факти и на фона на съвременните отношения между София и Скопие!