Защо немците попаднаха в Сталинградския котел

На 23 ноември 1942 г. се затваря котела около войските на Шеста полева армия на Фридрих Паулус. В капана попадат не само немците, но и техните съюзници – италианците и румънците. Над 300 000 човека бяха обкръжени. Катастрофа от такъв голям мащаб за първи път надвисна над Третия райх. Но защо немците, които преди това воюваха толкова успешно и вече бяха избягали от по-малките котли, закъсаха в Сталинград?

Оперативното пространство

През лятото на 1941 г. немците се впуснаха в мащабен блицкриг в безкрайните простори на Русия.

Изглеждаше, че те бяха близо до успеха, но упоритата съпротива на Червената армия и подценяването на силата на врага доведоха до това, че настъпващият Вермахт беше спрян близо до Москва. Осъзнавайки, че няма да бъде възможно да реши "съветският проблем" с една кампания, стратегията на Третия райх се променя. След като отказват от нова атака по силно отбраняваното московско направление, немците решават през 1942 г. да се съсредоточат върху Кавказ.

И причината беше съвсем проста: и немците, и руснаците имаха остра нужда от петрола и танковете и камионите не могат без него, нито самолетите ще могат да летят, а корабите да плават. В Кавказ и Закавказие имаше много петрол, а сибирските находища все още не бяха напълно проучени и загубата на петрола на юг може сериозно да подкопае Съветския съюз. Немците спират съветското настъпление край Харков през пролетта на 1942 г., а през лятото започват своята операция „Блау“ – мащабна офанзива в южната част на СССР. Планът се състоеше от внезапен и добре планиран удар през степите на Дон. Този удар трябваше да среже съветския фронт и да отвори пътя към Кавказ.

Но всичко се случи, не както го бяха планирали немците, защото фронтът рухва, след като немските моторизирани части се втурваха напред, и образуваха котли. След тях се движеха бавните, непохватни, но устойчиви на удари пехотни формирования и бавно, но упорито минаваха през степта, след достигаха до обкръжените съветски войски и ги „изяждаха“ в същите тези котли. Полевите армии на руснаците бяха разделени и смилани с мощни артилерийски юмруци и веднага след като мобилните формирования бяха заменени от пехотни дивизии, те веднага се втурваха да създават нова среда. Така работеше машината за блицкриг. Но сега тя беше насочена не към „бърза война“, а към постепенно задушаване на противника. Но за войниците от Червената армия на фронтовата линия тази разлика не се усещаше много.

Шеста полева армия под командването на Паулус беше една от най-големите в целия Вермахт, като нейните. Флангове бяха осигурени от румънските съюзници на Германия. И това изглеждаше като добро решение.

По-малко „качествените“ и податливи на удари съюзници, позволяваха да се освободят немските формирования за нанасянето на главните удари. При една успешна офанзива врагът нямаше време да нанася удари по фланга, или поне неговите контраатаки ще бъдат доста слаби. Това беше плана, който имаше само един недостатък и той беше, че немците трябваше да напредват през цялото време. В степите на Дон и Волга се получаваше добре, но рано или късно някой трябваше да спре. И точно този „някой“ стана армията на Паулус. Докато една част от групировката продължаваше да напредва към Кавказ, 6-та армия й осигуряваше фланга. За да направи това, тя трябваше да превземе Сталинград - голям индустриален център на Волга. Овладяването му осигуряваше удобна защита срещу опитите за големи настъпления на Червената армия. Освен това, след като обкръжат града, немците ще могат контролират движението по Волга с огън. Това означаваше, че ако се превземе Сталинград, най-удобният маршрут за доставката на петрола от Баку до централния район на Русия ще бъде взет под контрол.

Като през Първата световна война

Паулус стигна до Сталинград в края на лятото. Войските му наполовината бяха обкръжили града, защото Волга им пречеше да направят напълно това. Авиационният корпус на Волфрам фон Рихтхофен, роднина на известния като Червения барон, Манфред Рихтхофен, най-добрият въздушен ас от Първата световна война, долетя в Сталинград.

И бомбардировачите изравниха със земята красивия град, и вместо процъфтяващия Сталинград останаха само скелетите на сградите и планините от строителни отпадъци. С това немците си направиха най-лошата услуга защото руините винаги са удобни за една позиционна защита, и за атакуващите е трудно да се ориентират и да коригират огъня след в края на краищата наоколо има само една и съща тухлена и бетонова каша. Пикиращите бомбардировачи "Щуки", известни с прецизното си бомбардиране, не можаха да използват пълноценно своя потенциал, защото не беше ясно къде са техните войски и къде е противника.

Същата несигурност се получи и в самия града, разбит на парчета, и това позволи на войниците от Червената армия да се приближи толкова близо и удобно, и да изкопаят скрити окопи в развалините, което им позволи да се движат под самия нос на врага. Изкопате мазе след мазе и след това се укривате от артилерийските стрелби в същите тези мазета. А изходите навън от мазетата могат да се направят сред руините и те няма да бъдат забелязани веднага. Особено ако са създадени и фалшиви и резервни.

Река Волга беше другият сериозен проблем за немците. Тя не позволи градът да бъде напълно обкръжен, откъснат от снабдителните пътища за да бъдат сломени от глад руснаците. Реката, разбира се, беше обстрелвана от немците денонощно. Но все още беше възможно да се доставят подкрепления и боеприпаси по нея и да се транспортират ранените до „континента“. Освен това, от другата страна, в относителна безопасност, се намираше съветската артилерия, която с радост „даваше огънче“ на врага по искане на воюващия Сталинград. С други думи, руснаците имаха всички възможности да се противопоставят.

И те използваха тези възможности и Сталинград отвърна с всички сили. Червената армия не само се окопа в земята, но и провеждаше постоянни контраатаки, като не позволяваше на врага наистина да се укрепи на завзетата територия. Това позволи на немците да издържат няколко месеца, до средата на ноември 1942 г. По това време позицията на защитниците на Сталинград изглеждаше много тъжна, защото те имаха само няколко малки плацдарма с ширина стотина метри и дълбочина до десетина метра. Изглеждаше, че при един сериозен натиск от страна на немците и руснаците щяха да бъдат натикани във водите на Волга. Това, което немците дори не подозираха, е, че те вече нямаха време за такъв натиск.

Изиграни

Основният проблем в стратегическото планиране на Третия райх на Източния фронт беше тоталното подценяване на врага. Този грях болезнено удряше врага по челото през цялата война. От провала на офанзивата срещу Москва през 1941 г. до безпрецедентно поражение за цялата немска история в беларуските блата през 1944 г. Същото беше и при Сталинград в края на 1942 г.

Немците хронично подценяваха способността на руснаците да сформират своите резерви. Всеки път им се струваше, че те са причинили достатъчно щети, така че СССР да не може да сформира нови армии и фронтове, които да бъдат хвърлени на везните на Победата. И тук не става само дума за броя на хората, а за материалната част. Според изчисленията на Германия Москва просто нямаше откъде да са снабдява с храна и провизии, униформи и оръжия за новите армии, които да заменят разбитите. Но всеки път, с титанични усилия и намирането на нови възможности, фронта се подхранваше със свежи формирования.

Сталинград през есента на 1942 г. се оказа много обещаващо място за нанасяне на контраудар. Една от най-големите немски армии е смъртоносно затънала в град, който упорито се съпротивлява. По нейните флангове са разположени податливите на натиск румънци. Съседните армии няма да могат да окажат ефективна помощ тъй като са отишли много надалеч, в кампания за завземане петрола на Кавказ. Това е времето за контраудар!
Планът беше много разумен. Немците трябваше разсечени на две след като котела беше оформен доста акуратно и далеч от града. Двата ударни юмрука пробиха немските флангове и се събраха в района на Калач на  Дон, на 70 километра от града. Толкова далеч, че немците не успяха бързо да разберат опасността от случващото се и да реагират от самото начало. Червената армия край Сталинград беше по-маневрена, а обичайните пехотни батальони на Паулус бяха твърде тромави.

След като беше обкръжена, 6-та армия се оказва в много трудно положение. Всеки следващ ден идваше с обещанието да е по-лош от вчерашния след като на немците бяха прекъснати доставките. Луфтвафе се опита да организира въздушен мост, но неговите авиационни възможности бяха недостатъчни. Армията на Паулус губеше своята бойна ефективност с всяка седмица.

Беше безсмислено да се нанасят няколко пробива едновременно, а за да се почувства в безопасност, немската пехота трябваше да измине стотици километри през степите, духани от ледения вятър и под ударите на съветската авиация и маневрените части. Но преди това беше необходимо да се пробият самите стени на котела. И как да се направи всичко това без никакво снабдяване. Армията на Паулус, беше изтощена от есенните битки в Сталинград, и не можеше да издържи на подобни усилия. Просто щяха да я размажат в степта.

Затова за немците остана единственото възможно решение да останат в обкръжения град, да печелят време, и да дадат възможност на другите немски армии да се евакуират от Кавказ, преди да е станало твърде късно. Те седяха в Сталинград до февруари 1943 г. Но тогава вече нищо не можеше да помогне на войниците на Паулус и те попаднали в смъртоносния и мъдро конструиран капан, бяха обречени.

(Превод за „Труд” – Павел Павлов)

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Мнения