Държавата трябва да запретне ръкави и да преосмисли ТЕЛК системата, както и да реши проблема с фалшивите инвалиди

Ако увреждане е почти всяко заболяване и то дава възможност за социална подкрепа, тогава се създава съществен корупционен натиск

По издадените ТЕЛК решения явно сме преживели някакво много тежко бедствие, което е довело до увеличаване на хората с увреждания два пъти

В сферата на увреждането държавата изсипва адски много пари. Но те никога не стигат. Защо това е така? Каква е причината? Обяснението е просто, но изисква малко предварително обяснение. Един от най-важните, най-централните въпроси за хората с увреждания е дефинирането на какво е това нещо “увреждане” по начало. Без да знаем какво е увреждане, нямаме как да определим кои хора са с увреждания. Нямаме съответно как да определим на кого и как да помогнем. Това е ключовият проблем - искаме да подкрепим хората с увреждания, но кои са те? На кого трябва да помогнем? Отговорът на този въпрос съвсем не е прост.

Увреждането е правен, социален и културен феномен, който е инстинктивно разбираем, но практически труден за дефиниране. Дори Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания не дава дефиниция на увреждането. Дава само една пътна карта, един ориентир за това какво е увреждане, но не го дефинира експлицитно. Следва да се ползва очертаното разбиране на конвенцията, но всяко общество флуктуира в разбиранията си по темата.

Каква е българската система? Тя е съвсем простичка и е кажи-речи една и съща от началото на 50-те години на миналия век. Ако считаш, че си с увреждане, отиваш (или те пращат) на лекарска комисия, която гледа в тавана, врачува, бае и излиза със становище колко си с увреждане. Процентите са спрямо “здравия човек” и са за “загубена работоспособност”. С други думи - ТЕЛК определя увреждането. Без ТЕЛК няма увреждане. Ако аз си запаля ТЕЛК решението на площада, в очите на държавата ще проходя.

Проблемите с този подход са няколко. Първо, това не отговаря на разбирането на Конвенцията на ООН, защото тя казва, че проблемът далеч не е само медицински. Второ, и по-съществено, обаче е, че те лекарите хубаво мерят загубена “работоспособност”, но никой от тях не може да ти каже какво е труд. Как губиш работоспособност като не знаем какво е труд? Труд е да носим торба с цимент, но труд е и да пишеш правни становища или да програмираш. Ако увреждането ти е физическо, но си юрист, какъвто е моят случай, коя работоспособност ми е намалена точно?

И идваме до третия проблем, който е и най-голям. Когато решението дали си с увреждане или не, е в ръцете на една само лекарска комисия, тогава увреждане започва да се разбира като болест, като вид заболяване. По този начин човек със заболяване диабет или със заболяване хипертония става човек с увреждане. На него започва да му се следва социална подкрепа - пенсия, талон за безплатно паркиране, асистентски добавки, добавки за рехабилитация, безплатни технически помощни средства. Хубаво, но абсолютно същата подкрепа започва да се следва и на хора с увреждания, които не могат да ходят, не могат да чуват, не могат да виждат. Можем ли да сравним нуждите на човек на инвалидна количка и на човек с хипертония? Вторият не е редно да вдига тежко или се напряга много, но първият не може да си стане сам от кревата, не може да се облече сам, не може да се придвижва без инвалидна количка, не може преодолее дори и едно стъпало. Разбира се, че нуждите на единия са много по-малки, несравнимо по-малки, от нуждите на другия. Но в очите на държавата и двамата имат ТЕЛК и получават една и съща подкрепа.

Тук идва най-големият проблем. Ако увреждане е почти всяко заболяване и то дава възможност за социална подкрепа, тогава се създава съществен корупционен натиск. Инак казано - даваш няколко хиляди лева на лекарската комисия, тя поставя пред скоба твоето истинско или мнимо заболяване и те вписва в кръга на хора, които получават социална подкрепа. За няколко месеца си “избиваш” инвестицията и черпиш обществени блага. Това е обществената тайна, която всички знаем. Този подход, който ние като държава прилагаме, гарантира, че хората с увреждания ще се увеличават и увеличат до плюс безкрайност. Или по-скоро докато свършат парите.

В момента няма човек в държавата, който да може членоразделно да ви отговори на въпроса колко пари отиват в сектор “увреждане”. ТЕЛК решенията са над 900 000. При деветстотин хиляди решения на ТЕЛК, това значи 900 000 пенсии за инвалидност. Към тях вървят редица други социални плащания. Вървят пари от бюджета на НОИ, вървят пари от бюджетите на Министерство на труда и социалната политика, Агенцията за социално подпомагане, Агенцията за хората с увреждания, вървят пари от общините, вървят пари по европрограми, вървят пари за социални услуги, асистентски, дневни центрове, вървят рехабилитационни, социални, интеграционни добавки, спестяват се милиони годишно от платено паркиране и прочие, и прочие. Бих казал, че сумата, която държавата отделя за увреждането ежегодно е поне 10 милиарда лева. Поне. Убеден съм, че е повече.

И какво получават действителните хора с увреждания срещу тези пари? Какво получават децата със специални образователни потребности? Каква е подкрепата за човек, който не може да си стане от кревата сам? Фактически същата, каквато получава и някой, който има високо кръвно. Или някой, който даже и кръвното му е в норма, но ТЕЛК му е издало решение, с което го е приравнило на хората с действителни увреждания. В резултат на това, българското общество е избрало най-скъпия и неефективен начин да се справи с проблемите, които увреждането предизвиква. Дава пари на калпак, подкрепа на калпак и насърчава всяка година хората с увреждания да се увеличават.

Война ли е имало в България през последните 20 години? Бомби ли са падали, земетресения ли сме имали, астероиди ли са падали? Защото, съдейки по издадените ТЕЛК решения явно сме преживели някакво много тежко бедствие, което е довело до увеличаване на хората с увреждания два пъти за последните 20 години. При шест милиона и половина души население, имаме малко под един милион хора с увреждания. Считаме ли това за нормално? Считаме ли това за вярно? Считаме ли това за справедливо? И към действителните хора с увреждания, и към данъкоплатците?

Подкрепям напълно омбудсмана проф. д-р Диана Ковачева, която справедливо повдига въпросите за подкрепата към децата със специални образователни потребности. Но разбирам защо Министерство на финансите е затруднено да намери още пари за тези най-нуждаещи се деца. Асен Василев не може да бъде обвинен, че няма достатъчно пари за хората с увреждания, не би било честно към него. Защото финансовото ведомство няма вина, че системата на уврежданията е толкова куца, толкова проблемна. Държавата трябва да запретне ръкави и да преосмисли ТЕЛК системата, както и да реши проблема с фалшивите инвалиди. Докато не го направим това, пари за действителните хора с увреждания няма да има.