Големите събития през годината разтърсиха по различен начин телевизионната журналистика. През периода на карантината екранът бе окупиран от властта, което доведе до такива чувства, каквито крясъците на Серина Уйлямс. Тогава възникна породата на мисирките. Периодът на арестите на олигарси бе посрещнат със стъписване. А вълната от протести доведе до разделение на правителствени и опозиционни медии и журналисти. Тези, които съхраниха своята независимост и обективност, се откроиха ярко - като Веско Дремджиев, Тошо Йорданов, Мария Цънцарова. Но протестите се развиват във времето и загубиха част от своята невинност. Проявиха се вече апетитите на доскоро неизвестните лидери. Започнаха деления, недоволства. Същевременно протестите станаха трамплин, чрез който потърсиха възраждане забравени политически муцуни. Изостанали претеденти за вниманието на публиката държат речи на площада с надежда отново да получат назначение.

Докато лидерманията се разраства, сериозните анализатори се питат какво постигна досега протестът и какво е неговото бъдеще? Много е лесно да се твърди, че той е обречен да затихне. Когато им се присмиват на бомбастичните наименования, които дават на своите акции („Второ велико народно въстание“), забравят, че това са хора с чувство на хумор. Самото наименование „отровно трио“ на тримата от водачите е от телевизионното им амплоа в една телевизия. Неоспорим факт е, че протестите устояха на летния сезон и се възродиха на есенните си масови прояви. Значи могат дълго да издържат. Но могат ли да съборят правителството? Както твърди Николай Слатински: “... ако протестиращите демократи продължат да имат срещу себе си противник, който е глух и сляп за демократични принципи, ценности, морал и норми, то задънената улица, в която днес се намира България, ще стане още по-задънена“... В същото време не може да се отрече, че именно благодарение на протеста Европа започва все по-добре да разбира какво се случва в България. Факт е, че в комисията (LIBE) на Европарламента при обсъждането на състоянието на правата на хората, свободата на медиите, корупцията в България много от евродепутатите са подкрепили Елена Йончева, когато дава характеристика на българската действителност.

Битката, при която протестиращите трябва да разчитат, че ще се разрастват и това ще доведе до оставки във властта, ще бъде дълга. Утешението е, че тогава провалът на управляващите ще бъде още по-катастрофален.

Един от най-трудните въпроси, който си задават анализаторите, е защо старите рокаджии, които играеха водеща роля в масовите прояви при смяната на политическата система през 90-те години стоят настрана този път или се отнасят хладно (Васко Кръпката) и дори критично към сегашните протести.

Това е частично вярно. Знам много добре, че още в началото те са получили една специално написана песен от автор и състав, прочули се през онези години, но водачите обяснили на авторите, че нямали ресурс сега, каквото и да означава това. Що се отнася до повечето изпълнители, има съвсем логично обяснение. Тогава те бяха по-млади. Имаха един ясен и общ противник- комунизма, схващан не толкова като идеология, а по-скоро като ограничител на личната им свобода. Да се борят сега с един противник, когото смятат, че отдавна са победили, това би означавало, че всичко е било напразно. Техният идеал е любовта, а не разделението между хората.