Цар Иван Асен II вдига манастир край Мерданя

Светинята е построена в чест на голямата му победа над ромеите при Клокотница през 1230 г.

При едно от многобройните си посещения в моя роден град - Велико Търново, решавам да се разходя до две от чудесата на този прекрасен български край. Малцина неизкушени туристи са чували за търновското село Мерданя, намиращо се само на 16 км от областния център. А още по-малко знаят каква интересна забележителност се крие там.

Според преданието светинята е построена от самия цар Иван Асен ІІ в чест на голямата му победа над ромеите при Клокотница през 1230 г. Затова не е случайно, че Мерданската обител е наречена на светите Четиридесет мъченици, подобно на едноименната църква в Търновград, където се намира паметния надпис на владетеля за великото сражение. При османското завоевание царския манастир е разрушен, а обширните му земи са заграбени от турските бейове.

Всичко се променя основно, когато в средата на ХІХ в. по тези места идва еленчанинът хаджи Кесарий Хорозов. Той получава добро образование в Букурещ и натрупва значително богатство. Първата му стъпка е да изкупи старите имоти на Мерданския манастир. После строи манастирските крила и главната църква, която е осветена през 1853 г. Самият хаджи Кесарий става игумен на обителта и открива там вечерно килийно училища, посещавано от децата на Мерданя и околните села.

Освен в просветните дела, хаджи Кесарий участва активно в национално-освободителната борба. Включва се във Велчовата завера, а по-късно е сподвижник на Васил Левски. За съжаление след смъртта му в 1893 г. монасите от манастира се пръскат по света и той запустява. След известно време е възобновен като девически и такъв си остава до днес.

Влизам през високата порта в добре поддържания двор и разглеждам отвън манастирските сгради. Естествено най-много внимание отделям на красивата църква „Св. Четиридесет мъченици”. Тя е еднокорабна и едноапсидна с високо издигащ се купол. Хаджи Кесарий не успява да изпише фрески, но през 80-те години на миналия век стените й са изрисувани. Вътре правят впечатление иконите на тревненски майстори от ХІХ в. и особено тези на зографа Ценю Симеонов.

Научил за великото дело на хаджи Кесарий Хорозов, решавам да разгледам още един забележителен манастир край Велико Търново, който се намира недалеч. По криволичещ път се изкачвам по стръмните склонове на Арбанашкото плато. Ето я и моята цел – Лясковския или Петропавловския манастир. Това е една от четиринадесетте обители, изградени край столицата от владетелите на Второто българско царство. Според мълвата още първите Асеневци вдигнали светинята като благодарен жест към Бог за успешното въстание срещу византийците през ноември 1185 г.

След османското опустошение в 1393 г., през 1422 г. манастира е възстановен, но отново е разсипан в 1598 г. Отново е въздигнат през 1662 г., когато за кратко време минава в ръцете на гръцки духовници. Българите обаче скоро си връщат позициите и гръцките монаси са изгонени. През ХVІІІ в. се засилват връзките с руското православие, което се вижда от подареното лично от император Петър І Велики евангелие с позлатен обков.

Особено бурен за обителта е ХІХ в. – времето на националните борби за църковно и национално освобождение. Скритото със здрави стени от очите на поробителите манастирско убежище става място, където се кроели завери и бунтове. През 1700 г. тук се планира т. нар. Марина буна. В 1856 г. от тази обител тръгва към Габровския балкан капитан Дядо Никола заедно с 13 четници. Петропавловският манастир е гнездо и на Хаджиставревата буна от 1862 г., когато в него се събират около 70 бунтовници. След разгрома на бунта монасите са арестувани, а игумена хаджи Теодосий и брат му Йоасаф – заточени в Диарбекир.

По-късно тук се събират апостолите на Търновския революционен окръг Васил Левски, отец Матей Миткалото, Георги Измирлиев, Иван Панов и Бачо Киро. В 1874 г. по инициатива на митрополит Иларион Макариополски в манастира е основано първото българско духовно училище с ректор епископ Климент (Васил Друмев). В тази семинария се обучават такива видни учени като Васил Златарски, Петър Ников, Юрдан Трифонов и др.

Много превратности има в съдбата на Петропавловския манастир и след Освобождението на България. Тук Стефан Стамболов заточава бившия началник на семинарията и премиер на България през 1879-1880 г. Васил Друмев, заради русофилските му убеждения. От 1902 до 1912 г. обителта е превърната в приют за душевноболни хора. Голямата драма обаче се случва година по-късно.

В 11 часа и 28 минути на 1 юни 1913 г. земята в Търновско и Горнооряховско се разлюлява от един от най-силните трусове в нашата история. Рухват последните оцелели сгради от славното Българско царство. Земетресението разрушава почти напълно и Лясковския манастир. Оцеляват единствено 31-метровата камбанария и сградата на Духовната семинария, издигната от дряновския строител Маню. Днес обаче жилищните крила и посветената на апостолите Петър и Павел църква са възстановени. И всяка година на Петровден край нея се извиват хората на съвременниците, тачещи славното минало.

Легендата за Мерданския манастир

Според народното предание след падането на България под турска власт земите на Мерданския манастир били дадени на Мерджан бей. Сполетяла го голяма мъка, защото години наред нямал деца. Една нощ сънувал, как някакъв глас му казва, че не ще има потомство, докато държи манастирските земи. Тогава отишъл да живее в друго село и веднага му се родил син, когото кръстил Витан. Тогава турчинът върнал имотите на християните и живял спокойно до смъртта си.

Вдовицата Мара вдига буна срещу поробителите

Едно от малко известните въстания срещу турците е Марината буна, избухнала в Търново на 5 април 1700 г. Окуражени от разгрома на Османската империя във войната с Австрия, жителите на старата столица се вдигат на бунт. Начело са вдовицата Мара, синът й Стоян, воеводата Мирчо и монасите от Петропавловския манастир игумен Софроний и отец Йероним. След начален успех, срещу въстаниците са хвърлени еничарите от одринския корпус и те са разбити.