Поетът я изпързаля по хлъзгавия паркет на соцреализма

Такива шумни скандали винаги стигат до най-високото място. До мъдреца от Правец Тодор Живков

Страстно танго изигра Иван Динков със служителите на цензурата. Те го поканиха на танц, но се оказаха с две леви нозе. Каквито са политическите им възгледи. Пируетите на поета ги изпързаляха по хлъзгавия паркет на социалистическия реализъм.

Иван Динков е ъгловато явление в националната ни литература. Роден през 1932 г., завършва право в Софийския университет. Дълги години е редактор в “Партиздат”. Минава за поет от Априлското поколение. Два пъти е изключван от БКП и два пъти възстановяван в редиците на столетницата.

Иван Динков е автор на поезия, белетристика, документалистика, драматургия и мемоари. Сред заглавията в неговата официална библиография не присъства “На юг от живота”. Една от ония “книги призраци”, които хем ги има, хем ги няма. Динков разказва:

“В края на 60-те години издадох стихосбирката “На юг от живота”. Малка радост, но радост. За съжаление радостта продължи само няколко дни. На петия или шестия ден, след като стихосбирката се появи с щемпела на издателство “Народна младеж”, в девета стая на партийното издателство дойде Радой Ралин и доста шумно ми съобщи, че в момента полиграфическия комбинат “Димитър Благоев” унищожава стихосбирката.”
С “На юг от живота” започва тангото. През 1967 г. Динков предлага книгата на “Народна младеж”. Директор на издателството е Валентин Караманчев, главен редактор е Слав Хр. Караславов, за редактор на изданието е назначен Благой Димитров. Той прелиства ръкописа и попада на стихотворението “Чаплата на двадесетия век”. Лирическият герой е леко момиче с клиентела по околовръстните артерии на южното Черноморие:

Препускат “Чайки”.
Чао!
Чао-о!
Коли гърмят.
Тях ги не карат
с чай от лайка.
Карат ги с кръв
от моята гръд.

Кощунство, защото лимузините “Чайка” возеха партийните велможи, а горивото се източваше от венозната система на народа. Благой докладва идеологическата диверсия на Слав, който нарежда това стихотворение да отпадне. Динков уж се съгласява, но при набора на книгата отива при словослагателите. Срещу бутилка водка гутенберговците възстановяват сквернословието.

“На юг от живота” е отпечатана през юни 1967 г. в 1700 тираж с цена 17 стотинки. Благой и Слав немеят, а Венелин Коцев е бесен. Като завеждащ отдел “Изкуство и култура” при ЦК на БКП, той се придвижва в пространството с “Чайка”. Нарежда книгата да бъде нарязана и изгорена в пещите на Полиграфическия комбинат, откъдето е излязла.

Досега е известен само един оцелял екземпляр, съхранен в семейството на поета. През 2011 г. проф. Пламен Дойнов публикува съдържанието в сборника “Инкриминираният Иван Динков”. “Така - коментира той - още с “На юг от живота” поетът прибягва до задкулисни ходове в името на идеала си за книга.”

Динков обаче не играе винаги в задкулисието. През 1970 г. излиза на открит дансинг с Камен Калчев, главен редактор на списание “Септември”. Връчва му ръкопис с обяснението, че е прескочил йерархията, защото отношението към него е негативно. Текстът е повест под заглавие “Хляб от трохи”.

Калчев вика подчинения Иван Остриков и му нарежда да се заеме със случая. Остриков вижда нещо, което няма нищо общо с естетиката соцреализма. Понеже усеща, че Калчев има слабост към Динков, не казва голата истина. Докладва за общо взето “интересно произведение”, но трябва да се преработи.

Остриков и Динков залягат над ръкописа. Остриков съкращава, Динков възстановява. Остриков хвърля цели страници в кошчето за литературни отпадъци. Динков бърка вътре и ги връща на масата. Камен Калчев иска мнението и на завеждащ отдела Любен Дилов. Той е категоричен, че съчинението е негодно за печат.

“Извиках Динков - свидетелства Калчев, - накарах го да съкрати и да добави нови моменти, за да се получи известно равновесие в идейната и художествена интерпретация. Той уж се съгласи, и после се научих, че не само не написал нищо ново, но и се опитвал да възстановява съкратените места.”

Иван Динков не може да се пребори с патологията да отстоява себе си!

Все пак прибавя някои “нови моменти” и дава по-оптимистичен финал. В този вид повестта “Хляб от трохи” е обнародвана в декемврийската книжка на “Септември”. Какъв текст срещат читателите?

Гротеска, фарс, абсурдизъм или казано по народному “изкелефещеност”. Става дума за тъй наречената алтернативна проза. Сюжетът е изграден върху влизането на германските войски у нас през 1941 г.: “Немците пристигнаха с танкове. Българите ли не бяха виждали танкове, танковете ли не бяха виждали българи, но на практика се получи така: българи плюс танкове равно на изблещени очи.”

Първи чете “Хляб от трохи” Георги Джагаров. Той е председател на СБП и партийно величие. От ония, които затоплят седалките на “Чайките”. Джагаров веднага възлага разгромителни рецензии на поръчкови писачи. Максим Наимович, Наташа Манолова и Александър Спиридонов се изявяват в печата, като най-злостен е Спиридонов.

Разгръща се мащабна кампания, сравнима само с тази около романа “Тютюн”. Иван Динков е обвинен в маниерност, епигонство, бездарие и най-страшното - липса на класово-партиен подход. Финалният пирон в ковчега на “Хляб от трохи” забива самият Джагаров. На заседание на бюрото на Управителния съвет на СБП той заявява: “Оставаше само да се каже, че повестта на Иван Динков граничи с литературната проституция, с най-ужасната форма на литературната порнография.”

Такива шумни скандали винаги стигат до най-високото място. До мъдреца от Правец Тодор Живков. “Една привечер - пише Иван Динков - вкъщи дойде Симеон Пръвчанов, съветник на Живков. Каза ми, че на другия ден, между девет и единайсет часа, трябва да се явя при него.” Гостът добавя да не се притеснява, защото Живков е на негова страна. В спомените си Динков документира историческата среща:

“В определеното време бях при Живков. На малката масичка вляво от двойната врата седяха мълчаливо Георги Джагаров и Димитър Методиев. Пред тях - вечният коняк и айран. Живков се разхождаше от масичката до зелената секретна каса в дъното на кабинета и обратно, като непрекъснато разтриваше гърдите си. Подхвърли, че наскоро е имал някакви здравословни проблеми, без да ги уточни.”

“Е, казвайте. Какви са партийните провинения на това момче?”, пита Първия Джагаров и Методиев. Сред космическа тишина Живков отсъжда: “Тогава да смятаме, че провинения няма, че някой ги е измислил. Напоследък българската памет става все по-злобна и по-злобна.”

Тук завесата на танцувалната зала пада.