Наблюдава се повишена активност на сили и среди, които се стремят към откъсване на страната ни от ЕС

Заради специфичното отношение на президента към основния геополитически разлом, държавата изпадна в международна безтегловност, а в известна степен - и в изолация

В периода след Втората световна война чак до средата на 80-те години на XX век политиката в Италия е арена на остър сблъсък, който е проекция и на реалностите, произведени от сблъсъка между двата основни геополитически блока – на Свободния свят и на тоталитарния съветски лагер. Това са години, в които влиянието на просъветската Италианска комунистическа партия е съществено, а също така - това са години на ескалация на крайнолевия и крайнодесния екстремизъм и тероризъм.

Крайнолевите групировки с троцкистки и маоистки уклони наброяват повече от 170, сред които „Червените бригади“ са от най-активните - именно те извършват през 1978 г. похищението и убийството на Алдо Моро – дългогодишния министър-председател, вътрешен и външен министър на Италия и един от лидерите на Християндемократическата партия. 

Крайнодесните пък са близо 100 и сред тях най-отчетливо присъстват неофашистките организации „Национален авангард“ и „Революционни въоръжени клетки“. Всички те – и крайнолеви, и крайнодесни, са отговорни за десетки бомбени атентати, повече от 400 политически убийства, тежки размирици и граждански сблъсъци. Стига се дори до неофашисткото „въстание“, водено от Чичо Франко в Реджо ди Калабрия през 1970 г.-1971 г.

Разкриват се заговори за държавен преврат – като тези на неофашиста и съратник на Мусолини, княз Юнио Валерио Боргезе, през 1970 г. и „Белият преврат“ от 1974 г., замислян от Едгардо Соно. В историографията наричат този период „оловните (куршумените) години“.

Продемократичните сили, които имат подкрепата на общественото мнозинство, съумяват да използват различни инструменти за конструиране на властовите конфигурации, така че да удържат настъплението на екстремизма, неофашизма и комунизма. Първият е т.нар. „исторически компромис“, когато след свалянето на Мусолини и сформирането на антифашисткото правителство на Бадолио през 1943 г., десните християндемократи получават подкрепата на италианските комунисти на Палмиро Толиати, който става и вицепремиер. Това е политиката на „историческия компромис“ и „повратът от Салерно“, както е известна от аналите на Италианската комунистическа партия. Този краткотраен съюз изиграва своята историческа роля и впоследствие бързо рухва под напора на новите геополитически реалности след падането на „Желязната завеса“. В навечерието на започналия през 1948 г. животоспасителен американски план „Маршал“, който извежда Западна Европа от следвоенната разруха и открива пътя към просперитета на свободните европейски държави, пред италианските политици, които са на страната на демокрацията, изниква необходимостта от пълна изолация както на неофашистите, така и на комунистите и просъветските влияния от властта. Започва политиката, наричана conventio ad excludendum – съглашение за изключване. Нейният смисъл се състои в това, че демократичните сили, които искат Италия да бъде част от Свободния свят, спазват негласното споразумение, независимо от различията помежду си, да не влизат в коалиция с комунистите и неофашистите. Това негласно съглашение обединява християндемократи, социалисти, социал-демократи, либерали и републиканци и е насочено срещу Италианската комунистическа партия и неофашистката фракция Италианско социално движение.

Без никакви фриволни исторически аналогии си спомних за тези исторически процеси и събития в контекста на случващото се в България. Но все пак, отвъд политическите пристрастия, един „птичи поглед“ върху актуалната политическа ситуация у нас показва някои сходства с италианската политика на conventio ad excludendum, като инструмент за удържане на крайностите, които могат да дестабилизират държавата. Какво всъщност се случва?

Първо, руската агресия срещу Украйна издигна нова „Желязна завеса“ между Свободния свят и Евразийската автокрация. След 24 февруари 2022 г. всичко е различно и геополитическият разлом е безапелационен. Неизбежно по неговите контури се подреждат международните отношения и вътрешната политика в Свободния свят. И не може да бъде другояче, защото под заплаха е нашият начин на живот, свободата и демокрацията, която обединява Европейския съюз.

Второ, на политическата арена се наблюдава повишена активност на сили и среди, които се стремят към откъсване на страната ни от ЕС и превръщането й в сива зона в преддверието на Евразийската автокрация.

Трето, вече повече от две години демократичните сили са фрагментирани и вплетени във взаимоунищожителни борби, които не позволяват да се излъчи редовно правителство, опряно на доверието на избирателите, т.е. избрано от Народното събрание. Инфантилното и хунвейбинско отношение към политиката, наситено с емоции и омраза, начерта гъста плетеница от „червени линии“ - всички те напълно безсмислени от гледище на националните интереси, защото единствените „червени линии” днес, както неведнъж сме обосновавали, са, че България е част от Свободния свят и е парламентарна република. Всичко останало са лабораторни дребнотемия, лични емоции, тесногръдие, сектантство и вендети.

Четвърто, в страната настъпи безвремие, предизвикано от безконтролните служебни правителства, което продължава вече прекомерно дълго. Заради специфичното отношение на действащия президент към основния геополитически разлом на днешния ден, държавата изпадна в международна безтегловност, а в известна степен - и в изолация. Освен това, в държавните структури бяха извършени мащабни промени, които не произтичат от легитимна правителствена политика, осъществявана въз основа на доверието на Парламента и вота на избирателите. Те обслужват единствено възгледите на президентската институция, която обаче няма нито конституционен, нито обществен мандат за подобно пряко управление.

Ако погледнем на новата политическа конфигурация в Народното събрание, която беше договорена през последните дни, именно през такава призма, то със сигурност можем да кажем, че волно или неволно се създава conventio ad excludendum. Конфигурацията има две измерения: правителствено и конституционно. В правителственото измерение се разполага коалицията между ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ, която излъчва Министерски съвет със заявка да възстанови пълноценното функциониране на парламентарната република и да проведе политика на ускорено завършване на интеграцията в ЕС чрез влизане в Шенген и въвеждане на еврото. Конституционното измерение съчетава ГЕРБ-СДС, ПП-ДБ и ДПС около идеята за съдебна реформа, макар и все още да липсва конкретика. Това са формациите с ясно заявена продемократична и проевропейска позиции. А те всички заедно с политиката и взаимодействието си по посочените теми, са насочени към изключване от влияние върху стратегическата посока и приоритети на държавната политика на „Възраждане“, на президента Радев, а също и на БСП, която в последно време зае еднозначна позиция в полза на руската агресия и срещу въвеждането на еврото.

Дотук, добре. Целият въпрос обаче е дали тази конфигурация ще има сили и капацитет да осъществи реално такава политика и да приключи с безвремието. Или ще станем свидетели за пореден път на максимата – искахме да стане хубаво, но стана, както винаги. Ще поживеем, ще видим.