Александър Малинов издъхна пред очите на електората

Ораторът се олюлява, пада в ръцете на Никола Мушанов. На помощ се притичват и други. Викат за доктори. Неколцина медици идат да окажат първа помощ, но напусто

Изборите могат да убиват. През 1938 г. например политическата агитация взе свидна жертва. На събрание инфаркт покоси Александър Малинов. Неговата реч беше толкова емоционална, че сърцето му не издържа. Издъхна пред очите на електората.
Александър Малинов е роден през 1867 г. в Бесарабия. Син на български преселници по време на игото. Завършва гимназия в Болград и право в Киев. През 1891 г. се връща в отечеството на своите предци.

Малинов работи като съдия, прокурор и адвокат. Влиза в редиците на Демократическата партия. През 1903 г. Петко Каравелов го обявява за свой наследник. „Защото е способен, интелигентен, образован и честен“, аргументира се лидерът на демократите. Малинов наистина е сред малцината ни държавници, в чиято биография няма тъмни петна. Не е забъркан в нечисти сметки, афери и далавери.

Александър Малинов

Александър Малинов пет пъти е бил премиер и е опазил името си чисто. Това е рекорд в нашата политическа история!

На 16 януари 1908 г. Малинов оглавява правителство на Демократическата партия. Мисията на кабинета е да отхвърли васалната зависимост на страната от Османската империя. Дипломатическата подготовка е успешна, но Фердинанд го няма.

Князът е в чужбина, колебае се и се спотайва

„Решен на всяка цена да извърши акта на независимостта - пише историкът Милен Куманов, - Ал. Малинов започва да го „бомбардира“ непрекъснато с шифровани телеграми и да настоява за неговото час по-скорошно завръщане в страната. На тези телеграми обаче не последвал никакъв отговор. Това предизвиква сред членовете на кабинета подозрение, че князът се стреми към отлагане на акцията за неопределено време. Бидейки в неведение за действията на държавния глава, Ал. Малинов вече мисли за оставката на своето правителство, но решава да стори това, след като узнае „категоричния отговор“ на Фердинанд.“

На 20 септември пристига телеграма, с която князът съобщава, че пристига в Русе. Там да го чакат, за да се разберат, инструктира монархът. „Това негово нареждане - спомня си Малинов - можеше да се тълкува така и инак; то криеше в себе си възможността за един отрицателен или положителен отговор. Потеглихме обаче за Русе, правейки из пътя разни предположения.“

На княжеската яхта Фердинанд изрича: „Е, господин Малинов, дългоочакваният ден от вас и мен, от целия български народ, дойде. Решението, което взехме в Карпатите, време е да турим в изпълнение. Намислил съм това да сторим във Велико Търново, старата столица на българските царе. Как да стане това?“

„Разумява се, чрез прочитане на един манифест“, отвръща министър-председателят. Князът му възлага да изготви историческия документ. На 22 септември 1908 г. той е прочетен от Фердинанд в църквата „Св. Четиридесет мъченици“. България става независимо царство, а държавният глава получава титлата цар.

Александър Малинов оглавява още три правителства до края на 1918 г. По време на земеделския режим ръководи опозиционния Конституционен блок. Срещу него

Стамболийски изправя Оранжева гвардия

Гвардейците са облечени в шаяк и размахват сопи. „Бря, бря, бря, нам да е дубря!“, е бойният вик на тази жакерия. С него връхлитат градските елементи - бурени по браздите на селския възход.

На 17 септември 1922 г. Конституционният блок организира митинг в Търново. В същия ден на същото място дружбашите насрочват събор на цвеклопроизводителите. Поделение на Оранжевата гвардия причаква опозиционерите на гара Долни Дъбник. Тегли им един хубав бой, реже им брадите и ги затваря в Шуменския затвор. Ще ги съдят като виновници за националните катастрофи.

Александър Малинов е амнистиран след преврата на 9 юни 1923 г. Участва в образуването на Демократическия сговор, но скоро го напуска. Повежда Народния блок и през 1931 г. сформира правителство. То е последното в политическата му кариера.
На 19 май 1934 г. поредният преврат разтуря партиите и закрива Народното събрание. Скука ляга над родината. Народът няма кого да ругае. Напрежение нагнетява общественото пространство.

Царският съветник Любомир Лулчев усеща, че нещата отиват на зле. Той е астролог и се консултира със звездите, които потвърждават неговия присантиман. През 1937 г. Лулчев казва на Борис III: „Ваше Величество, защо не възстановите този кенеф, в който се изливат всички нечистотии.“

Царят благодари за мъдрия съвет и насрочва парламентарни избори. През 1938 г. народният вот трябва да прати в Народното събрание цвета на нацията. Александър Малинов събира демократите под знамето на демокрацията. Той е вече на 70, но кипи от ентусиазъм. Иска неговата партия да поведе отечеството към светли бъднини.

Ветеранът свиква предизборно събрание в „Модерен театър“ на улица „Мария-Луиза“. Денят е 20 март, часът 9 сутринта. Тълпи прииждат да чуят словото на Малинов. Трамвайното движение е спряно, полицаите едва удържат любопитните. Точно в 10 Александър Малинов влиза в театъра с политическите си приятели.

Посреща го френетично „Ура!“ и „Да живей България!“

Той се качва на трибуната, аудиторията наостря слух. Малинов прави преглед на българските съдбини от Освобождението насам. Репортер на вестник „Дневник“ хроникира:

„В момента, когато Ал. Малинов започна да говори за историческата за България 1918 година, тъкмо когато произнесе думата „война“, ораторът неочаквано замлъкна. Опрян с ръцете си на масата пред микрофона, той сякаш конструираше новата фраза, с която трябваше да продължи изясняването на причините на народната ни катастрофа. Никой не подозираше, че сърцето на големия държавник бе започнало да спира. Никой дори не се съмняваше, че само след миг той вече няма да произнесе нито една дума.“

Ораторът се олюлява, пада в ръцете на Никола Мушанов. На помощ се притичват и други. Викат за доктори. Неколцина медици идат да окажат първа помощ, но напусто. Александър Малинов се преселва в отвъдното.

Опелото е на 22 март в катедралния храм „Св. Неделя“. Заедно с хиляди българи царското семейство се покланя пред тленните останки на многозаслужилия държавник. Погребан е в Централните софийски гробища.