Радостно е, че темата за отношенията ни със Скопие не доминира в кампанията за предстоящия вот

Кой у нас е виновен, че ВМРО-ДПМНЕ стана антибългарска партия по идеология и практика

До изборите на 2 октомври остават по-малко от две седмици. Колкото повече се ожесточава битката за онези бленувани 240 места в Народното събрание, толкова повече радостното  чувство у мен от това се увеличава. Може да звучи като парадокс или пълна недомислица, но е така.

Радостта ми идва от констатацията, че в тази предизборна кампания темата за отношенията ни със Северна Македония отсъства, или поне я няма в такъв мащаб, в каквато да я определим като основна в политическия спор. Избутана е някъде встрани на фона на енергийните закани за студ и глад, за скоростта на печатането на нови пари и за инфлацията, за отношението към Запада или Изтока и така нататък. Големи проблеми, големи дебати по тях. Чувам дори, че някои от мераклиите за участие в парламента щели да се посбият в едно телевизионно студио, което обикновено е призвано да събира и показва хора с интелектуални способности над средните и със социален престиж, изкуствен или не, няма значение. 

И това е добре. Защото отговаря на личната ми позиция, която се опитвам да защитавам от години наред, че темата за отношенията ни с Македония, както и тя да се нарича във времето, не трябва да се включва във вътрешнополитическия дебат у нас. По нея трябва да бъде изграден общ национален надпартиен и извънличностен консенсус, който при никакви обстоятелства да не се нарушава. Партиите и политиците могат да спорят за всичко, нали това им е работата и призванието: за пенсии и заплати, за образование и здравеопазване, за Путин и Байдън, за каквото още намерят. Може и по-остри думи да си казват, пък и някой звучен плесник да си ударят. Това е то политическата борба. Но това не бива да се отнася до болната и преболна тема за Македония, голямата драма на българското ни национално самочувствие и разбиране за национален идеал. Там не трябва да се влиза с калните ботуши на политическата поръчка, независимо откъде идва тя. Там трябва да се внимава и при всички обстоятелства да се действа от името на националния интерес. На българския интерес. 
Забелязахте ли какво мълчание настъпи след като Народното ни събрание прие предложението на френското председателство за развръзка на спора със Скопие? И особено когато и оттатък техният парламент също го гласува? Някак си изведнъж темата, толкова гореща и толкова остра, слезе от високите нива на публичния интерес. Намери се някакво решение, хубаво или лошо - все още не е достатъчно ясно, което прехвърли топката на политическия и медиен терен в Северна Македония. В началото на лятото дори чувах сериозни хора, на които „темата“ им е ясна, да се хвалят, че оттук нататък едва ли не ще гледаме сеир. Тоест, оставяме братовчедите да се гърчат в своите противоречия и да спорят за това полезно ли им е всичко, което откъм Брюксел и Париж им бе стоварено като констатация и перспектива. Спорът между нас и Скопие вече не бил наш, а се превръщал в дебат между Северна Македония и Европейския съюз, да се оправят там. А ние отстрани ще потриваме ръце и ще се самозаблуждаваме, че всичко е наред.

Не, не е наред. Наистина не е лошо да помълчим по темата, макар че изкушението партиите да я вкарат в предизборната борба за вота на 2 октомври е голямо. Но това не означава, че не е нужно да следим какво става край Вардар, още повече, че така очакваният спор между Скопие и Брюксел за европейската преспектива на Северна Македония отново е на антибългарска основа. То не бяха масови протести, то не бяха палежи на културни клубове, то не бяха ударени автомобили пред сградата на посолството ни там. 

Но върхът на всичко бе идеята за референдум за денонсирането на Договора на Северна Македония с България, подписан на 1 август 2017 г. от бившите премиери на двете държави Зоран Заев и Бойко Борисов. Самият аргумент, изложен от вносителите, че той е в основата на всички досегашни и особено бъдещи злини на хората и държавата край Вардар, е абсурден и злонамерен. Законовата процедура бе стартирана, но бързо бе прекъсната с тълкуването на председателя на парламента Талат Джафери, че искането за референдум с подобен въпрос срещу Договора е противоконституционно. Хайде да не се впускаме в подробности, че току-виж сме навлезли в най-опасната територия за държавността и целостта на съседната ни братска държава, каквато е етническото равновесие там. Но се изкушавам да подхвърля ей така, мимоходом, че македонецът Християн Мицковски иска да махне Договора с България, докато албанецът Талат Джафери го спира.

Точно така. Предложението за референдума дойде от най-голямата опозиционна партия в страната ВМРО-ДПМНЕ. Помня времената, когато върху нея от политическите й противници от СДСМ бе лепнат етикетът „пробългарска“. Доколко това е било вярно, е друг въпрос, при това доста спорен. Но така или иначе партията не беше антибългарска. Нейната първа изборна победа през есента на 1998 г., когато начело бе Любчо Георгиевски, бе приета и като наша победа. Знаете какво с случи оттогава насам. Но днес вече под името ВМРО-ДПМНЕ имаме политическа структура, която не крие антибългарската си насоченост. И което, извинете, си е обида към всички нас, които се занимаваме активно с тази тема, и особено към българските партии с патриотична насоченост. Като бяха толкова енергични да се бият в гърдите за защитата на българщината край Вардар, защо допуснаха политическата сила, която в името си носи префикса ВМРО да стане основен инструмент на антибългаризма?  Дипломацията ни къде беше, другите институции-също? 

Иначе след двегодишно отсъствие най-после Северна Македония ще има посланик в България. Кариерната дипломатка Агнеса Руси получи указ от президента Стево Пендаровски и стяга багажа си заедно със съпруга си Тони Поповски, някогашен министър на екологията в първото правителство на Любчо Георгиевски, да идва у нас. „Труд“ първи писа за г-жа Руси още когато стана ясно, че е номинирана за първи дипломат в София. Иначе си беше срам цели две години посолството на Северна Македония у нас да няма своя титуляр посланик, и то в момент на драматично състояние на отношенията помежду ни. Тук роля за разкъсване и на този възел изигра президентът Стево Пендаровски, който не изчака дълго отлаганото парламентарно изслушване на г-жа Руси и издаде указ за назначението ѝ.

Самият Пендаровски щял да бъде в София на 1 октомври за пускането на интерконектора с Гърция. Миналата седмица писах, че той вече се е обаждал на колегата си Румен Радев с молба за помощ с доставка на електрическа енергия. Стана ясно, че след това са последвали още три разговора между тях, все на същата тема. Което не попречи на Пендаровски, след като обиколи всички съседни на страната си столици, да склони да отскочи и до София, но не на двустранно официално посещение, както се полага. Щял да бъде един от много регионални лидери, които ще присъстват на рязането на лентата, и между другото да се види с Радев.

Ей, тия нашите роднини така и не спряха да се правят на дребни балкански хитреци. Хем са на зор, хем тарикатеят.