И на ония, които закачат неговия портрет в лъскавите си кабинети

Според Георги Бакалов, Васил Левски не успял да се издигне до по-високо идейно стъпало и си останал дребнобуржоазен революционер

Няма български политик без портрета на Васил Левски в лъскавия си кабинет. Закачил го е обаче достатъчно високо, за да не може да го погледне в очите. Дори като се повдига на пръсти!

Защото Апостола на свободата направи своя избор пред олтара на отечеството. Днешните управници също са изтеглили съдбоносния жребий. Скитат се под вънкашност чужда и под име ново по етажите на властта. За дебели заплати, просторни палати и безсмъртие в Пантеона на забвението.

Това внушава новата книга на проф. Ивайло Христов със заглавие "Васил Левски. Драмата на избора". Монографията е сред най-стойностните изследвания в грамадата литература, натрупана за националния герой. Минава през неговата Голгота и документира подвига и сетнешното падение на потомците. Ония с портретите, които не могат да го погледнат в очите.
Книгата е в ръцете на читателите благодарение на издателство "Изток-Запад".

Манипулациите с Апостола на свободата

Проф. Ивайло Христов

Непосредствено след 9 сеп­тември личността на Васил Левски става предмет по-скоро на догматични и силно политизирани публицистични оценки, отколкото на приносни научноизследователс­ки текстове. През 1946 г. Тодор Павлов издава сборника с речи и статии „Хр. Ботев, В. Левски, Св. Маркович“. В него академик Павлов определя Левски като „нечувана легенда“ и „революционно-романтична натура“ с която обаче „далеч не се отива“.

Обявявайки Апостола за „върховен водач на народното революционно движение“, Тодор Павлов не пропуска да отбележи, че Левски нямал солидно образование, поради което и не „проявявал теоретични познания“. Според този идеолог на БКП и дружбата на Левски с Каравелов и Ботев трябвало да се свърже с това, че двамата имали „по-голямо образование, култура и опитност“ от него. По-нататък Тодор Павлов подчертава, че Левски не израства идейно до възгледите на утопичния социализъм, но компенсира този „недостатък“ със своя патос, решителност и последователност.

По-късно в други свои статии Тодор Павлов отново се връща към живота и идейното наследство на Левски, с неизменното становище, че „Левски не е теоретик философ, дори същински публицист“ но му се признава, че притежава „първокласен аналитичен ум, находчивост и вдъхновение“, бил „светъл човешки характер“ дори и личност с „чудна усмивка“. Всичко това му давало възможност „да изрази по народному, т.е. във висша степен образно, просто и убедително, идеята за единството на обективния и субективния фактор в революционното движение“.

В този идейно ценностен порядък е и статията на Вълко Червенков „Към 80-годишнината на Васил Левски“, където категорично се подчертава, че българската национална революция има „селски характер“, а Ботев и Левски са „убедени противници на всяка експлоатация“, „борци за социална република“. Величието на двамата той открива в това, че са „предшественици на работническата класа, на нейната освободителна борба“. Тук Вълко Червенков налага и тезата, господствала немалко време в науката и публицистиката, че „българската буржоазия от начало докрай е предателска класа“.
Така през втората половина на 40-те и през 50-те години на миналия век в общобългарския дебат за живота и делото на Апостола в излязлата литература се натрупват нов тип недоразумения, изкривяващи по нов начин представата за великия българин. Левски се показва вече „като обикновен организатор, практик на националната революция", изпълняващ чужди идеи и внушения. Не се отрича, разбира се, че Левски е ловък, храбър, смел, „нечут характер“ и пр., но се акцентира върху факта, че поради липсата на солидно образование той не е притежавал „пълна идейна зрялост“, която да му позволи да предложи самостоятелна политическа доктрина. Такава, която да стане двигател на освободителното движение.

Епистоларното наследство на Апостола обаче категорично опровергава такова схващане, което акцентира само върху организаторския талант на Левски и го представя най-много като обикновен функционер на революционната организация. „Ако всичко това беше вярно – коментира Николай Генчев, – историята не би се занимавала с Васил Левски, защото тя все още не проявява интерес към живота на „големите чиновници“. А като че ли напук на тези любители на Васил Левски тя не отслабва своя интерес към Апостола, към неговото дело и идеи.“

Втората манипулация по отношение на Васил Левски през този период се отнася до социалната характеристика на неговите възгледи. Конкретно на интересите на кои обществени сили е изразител Левски? От днешна гледна точка този въпрос е ясен: на най-градивните вътрешни сили – средната класа, интелигенцията, дори и част от чорбаджиите, но за онези догматични години това е идеологически проблем. Трябва да признаем, че този въпрос съществува още в литературата преди 1944 г. След 9 септември Апостола е разглеждан като „представител на народа“, който се бори за свобода. Без да се изяснява съдържанието на понятието „народ“, както и неговите социални съставки.

Иван Клинчаров например посочва, че става дума за „трудовия народ“! Други автори сочат Левски като представител на селячеството, на бедните и средните занаятчии или в краен случай на трудовата народна интелигенция. Целта на тази постановка е да се докаже, че Левски е против буржоазията, че е „селски вожд и революционер“, а буржоазнодемократичната революция от края на XIX в. се осъществява едва ли не без участието на заможните слоеве на българското население. На практика тази теза повтаря написаното от Георги Бакалов, за когото Левски: „Не е успял да се издигне до по-високо идейно стъпало и си е останал дребнобуржоазен революционер, който правел дори отстъпки пред миналото, като заклевал революционерите пред евангелието, пред бога, а върху печата на организацията искал да има лъвче с корона.“

Друг вариант на това становище е версията, която настоява, че „Васил Левски мечтаел за такава република, в която не ще има нито феодална, нито чорбаджийска (т.е. буржоазна) експлоатация, където народът би бил господар на своята собствена съдба“.

Като резултат на казаното дотук може да се обобщи, че от 9 септември 1944 г. до края на 50-те години на XX в. логиката на нестихващия общобългарски дебат, отразен в публикациите за Левски в печата и историографията, клони към доказване на една ярко политизирана и съзнателно предпоставена теза. Според най-крайните нейни привърженици Левски е бил надмогнал буржоазнодемократичните идеи и е достигнал (или най-малко се е докоснал) до идеите на социализма.