На политическия елит край Вардар България му е крива за всичко

Много странности около опита за опожаряване на Културния клуб „Иван Михайлов“ в Битоля - който и да е бил изпълнителят, таймингът не е никак случаен

Хайде и аз да се направя на познавач и да се втурна да разнищвам обстоятелствата около опита за опожаряване на седалището на Културен клуб „Иван Михайлов“ в Битоля. Бях си избрал друга тема за днес, свързана с двадесетата годишнина от създаването на Демократичния съюз за интеграция (ДСИ) с лидер Али Ахмети, но пък това, което се случи в „най-градския град“ в Северна Македония не може да бъде подминато. Има време и за ДСИ, произлязлата от някогашната бунтовническа Армия за национално освобождение (АНО) политическа сила, която днес е незаобиколим фактор за управлението на съседната ни държава. Али Ахмети е нейният лидер, който стои начело през целия този период и няма намерение да се отказва от тази позиция, въпреки че тук-таме се появяват спекулации, че има вътрешнопартийна борба и че младата генерация активисти, която не е свързана с „епопеята“ от въоръжения конфликт от лятото на 2001 г. вече изявява своите претенции да го смени. Нещо подобно на съседно Косово, където поколението, чийто изразител е премиерът Албин Курти, помете за втори път чрез избори политиците, които управляваха младата държава на крилете на митологията на победители във войната срещу сръбските власти през 1998-1999 г. Хашим Тачи, техният командир от бунтовническата Армия за освобождение на Косово, с популярната абревиатура на албански УЧК, премина цялата стълбица на политическата и държавническа кариера, за да седи сега в съда на Трибунала в Хага и да слуша обвинения за престъпления срещу човечеството. И неговите бойни другари са около него. Но за това повече друг път.

Да си призная, останах изненадан от съобщението за пожара в Битоля. Не от самия факт, а от това, че се случва толкова късно. „Закъсня, закъсня-я...“, както се пееше в една песен на Йосиф Цанков. След онази обвинителна канонада, която последва откриването на обновеното седалище на клуба, в която се включиха и всички държавни мъже и жени в Скопие, не можеше да се очаква друго. Нали помните - премиерът Димитър Ковачевски тогава направи няколко публични изявления, всяко следващо от които бе по-остро от предишното. И президентът Стево Пендаровски не си спести думите да изрази несъгласието си с названието на клуба. И кой ли не още. Кампания по всички правила, започнала стихийно от социалните мрежи, но после овладяна и контролирана с активното участие на политическия и научен елит в държавата.

Не че не сме били свидетели на подобен мащаб и в други случаи, но този път изненадата бе свързана с факта, че обвиненията срещу организаторите и участниците в откриването идваха на фона на фанфарното и динамично активизиране на отношенията между двете ни държави по целия фронт на двустранното ни сътрудничество. И тогава го изговорих и написах, но и сега ще го кажа още веднъж: зад обвиненията за името на клуба „Иван Михайлов“ властите в Скопие се опитаха да скрият крайното си недоволство от присъствието на откриването на представители на цялата политическа палитра у нас. Ванчо бил такъв, Ванчо бил онакъв...

Нищо подобно, ако това ви е дразнело, защо не реагирахте три години по-рано, когато клубът бе създаден и регистриран със същото име. Може би защото се надявахте, че както и при друг подобни случаи, ще го смачкате с познатите методи на натиск и изнудване. Ще уволните някой от учредителите, ако е на държавна работа, а това за Северна Македония си е житейска драма отвсякъде. Или съпругата му ще „натиснете“, или оперативно мероприятийце ще му спретнете, ама не много дълбоко, но достатъчно за да го оскверните. А може и на „информативен разговор“ да го поканите, което, ако не знаете, е политкоректното название на полицейски разпит.

През лятото на 2001 г., когато държавността на Република Македония бе поставена на карта, в Битоля и в Прилеп, пък и на други места на „информативни разговори“ бяха викани местните младежи, които бяха прояви интерес да учат в български ВУЗ-ове. И те, и техните родители. А на Шар планина трещяха оръжия, държавата се разпадаше. Приоритети!

Да, да, в цялата тридесет и няколко годишна история на суверенна и независима Република Македония има някаква зависимост - надигне ли някой глава по „българска линия“, изяви ли се като лидер или стане по-популярен, просто бройте дните, в които ще бъде „сготвен“ и омърсен с някаква тънка полицейска и медийна комбинация. Не вярвате? Питайте Виктор Канзуров, или Владо Треневски, или Драган Попов-Попето, който от три години спи по пейките на гарата в Скопие, след като бе изгонен от общинското си жилище в Скопие. Води дела, но където и да чукне, го пращат „да яде бугарски леб“ в България. Но както казваше бившият вицепремиер и министър на външните работи Никола Димитров, щом няма дела в съда в Страсбург, няма нарушение на правата на човека. Някои наши активни автори по темата, интелектуалци, предпочитат да цитират Димитров, вместо да попитат.

В рамките на тюхкането какво е можело да стане, ако огънят би обхванал цялото помещение, прочетох, че предишният ден в клуба е имало деца. Нали е клуб, защо да няма. С други думи, би могло да стане голяма беля. Предлагам да я караме по-спокойно. Този, който е хвърлил клечката, не е случаен и импулсивен авантюрист, подтикнат от омразата си към България, Ванчо Михайлов и така нататък. Това е човек смислен, който е наясно както с последствията, така и с тайминга, в който хвърля бутилката с бензин.

Това е човек опитен, който, смея да предполагам, е наясно и с политическата ситуация в отношенията между Скопие и София. Бих отишъл и по-нататък да предположа, че това е човек със специална подготовка и школовка. Не случайно пожарът стана в деня, в който за пръв от 11 февруари, както каза министър Теодора Генчовска, двата експертни екипа на министерствата на външните работи на България и на Северна Македония сядат, за да продължат прекъснатия диалог помежду си. Направете си сметка - от 11 февруари до онзи ден няма диалог на експертно равнище между институциите на двете страни.

А извън това, пушилка, португалски проекти, френско председателство, натиск от Брюксел и от Вашингтон, Макрон се намесва, този предлага, онзи отрича. Колко енергия само изразходваха политиците у нас, за да подкрепят или отхвърлят идеи за решаване на спора, колко караници можеха да бъдат незапочнати, ако се знаеше истината.

Истината? А тя е, че през цялото това време и двете държави, и техните институции бяха в окопа. Български дипломати ми признаха, че в момента е много трудно да бъдеш приет в някоя местна институция в Скопие, дори за най-обикновена справка или чисто човешки разговор. Усилията идват от наша страна, но отговор или няма, или е демонстративно пренебрежителен. Колкото и препоръки да идват отвън да седнем и да се разберем помежду си, политическият елит край Вардар се държи така, сякаш България е виновна за застоя, чакайки, по стара традиция, някой друг да им реши проблема. Но това, България да им е крива за всичко, дори заради това, че Слънцето за тях изгрява откъм нас, е теза, стара, стара... стара като Париж и тя.
Сега, след срещите на експертните тимове в двата дни през уикенда, има оптимистични нотки и при външния им министър Буяр Османи, и при Теодора Генчовска. При цялата предпазливост в изявленията им след работната среща се създава впечатлението, че все пак май излизаме извън окопа.

А пожарът? Щетите ще бъдат възстановени, клубът ще продължи да действа. До следващата интервенция.