Използването на микрочипове във ваксините е възможна, но ужасна идея, ако се замислиш… Така започва статията си в The Atlantic Джеймс Хедърс (James Heathers) – доктор по методология на физиологичните сигнали и главен научен ръководител в Cipher Skin.

Хедърс определено разбира от микрочипове – в момента разработва ново поколение чипове, които проследяват движението и биометрията на потребителя чрез мрежа от сензори, вплетени в дрехите. Той знае, че чипирането на хората е възможно. Но чипирането чрез ваксиниране му се струва недобра идея.

Хедърс признава, че се замислил по темата след като получил първата си доза ваксина.

„Цялото преживяване беше изключително рутинно: показах регистрацията си, застанах в чакалнята, видях медицинска сестра, поставиха ми инжекцията, изчаках 15 минути в случай на нежелана реакция и си тръгнах“.

„Ами ако съм микрочипиран? Знаете там, Бил Гейтс, с 5G и Wi-Fi?“.

И се заел да докаже, че е възможно, но не се е случило.

Това е неговият разказ:

Наблюдавах как сестрата аспирира лекарството от стандартен, шестдозов флакон на Pfizer и как останалите сестри носят върху поднос готови за поставяне спинцовки.

Спринцовките бяха Monojects – модел, произведен от Cardinal Health – разпознават се по оранжевия корпус и иглата за еднократна употреба.

Иглата беше тънка, може би 25 калибър, което значи, че диаметърът ѝ е около половин мм, а луменът ѝ – около четвърт мм, а дължината ѝ 1,5 инча (2,64 см; бел. ред.)

Не бях в контакт с други хора, което означава, че бих могъл да бъда чипиран в друг момент.

Какво означава това?

Най-новите 5G чипове са с размер на монета и не могат да се поберат в тези игли. Това изключва възможността да ми е даден чип с 5G функционалност. (Отделно оставя въпросът как човек би захранвал такъв чип, след като се инсталира).

Може ли обаче да ми бъде инсталиран друг, по-обикновен вид микрочип – малко устройство с изобщо капацитет за дигитална памет, предаване или преминаване? Ако си представим, че това е целта на конспирацията, всички да сме имплантирани като домашни котки, тогава единственият начин да се осигури разумно покритие – да не говорим за „чип във всяко рамо“ – би било предварително напълване на спринцовките, а не флаконите с ваксината, с полезния товар на микрочипа.

Знаете ли, на моето място за ваксинация, половин дузина инжекции бяха изтеглени бързо от един и същ флакон за многократна употреба – така че ако предполагаемите микрочипове бяха в суспензия (т.е. частици, суспендирани в течност), никога не бихте могли да сте сигурни

Можем да моделираме това: Да разделим количество течност във флакона, което съдържа група микрочипове на шест равни части, за изтегляне в спринцовка, на случаен принцип. Какъв е шансът да получите най-малко един чип във всяко теглене? Ако имахте само шест микрочипа там, това би било по-малко от 2%. Удвоете това до 12 микрочипа на флакон и шансът за успех става около 45%. За да сте 95% сигурни, че всяка спринцовка съдържа поне едно сертифицирано от държавата устройство за проследяване, знаете ли колко чипа ще са необходими във флакона?

Това би било удивително неефективно. И още по-лошо: Ако се предполага, че това са уникални лични идентификатори, представете си хаоса в система, в която един човек може да носи няколко микрочипа, докато други ще имат само един.

Също така не би било идеално да се прикрепи неспецифичен микрочип към края на всяка игла, както изглежда в случая на снимка, извадена от наскоро публикувана научна статия (за имплантируема сензор под 0,1 мм ³ за in vivo безжично измерване на температурата в реално време) и прехвърлена извън контекст във Facebook.

При този сценарий ще вкарате ненужно хардуера си в контейнера на спринцовката, докато изтегляте ваксината. Единственият разумен подход – и отново казвам това като човек, който се занимава с това да накара тези неща да работят, или не си заслужавам заплатата – би бил да заредя предварително микрочип в контейнера на всяка спринцовка и след това да се надявам, че ще излезе навън.

Това ни води до геометрията на вътрешността на иглата. Всеки чип би трябвало да бъде с приблизително кубовидна форма и достатъчно малък, за да премине през иглата. Следователно аксиалният диагонал на чипа – разстоянието между двата му противоположни ъгъла – трябва да бъде по-малък от вътрешния диаметър на иглата (около една четвърт милиметър).

През последните 10 години се постигна невероятен напредък в способността да създаваме и произвеждаме малки полупроводници, като миниатюрната конструкция за потенциално инжекционния температурен сензор (в комплект с процесор и оптична комуникация!). Макар и малък, аксиалният диагонал само на основния чип е повече от два пъти вътрешния диаметър на иглата.

Съществуват и по-малки варианти на тази система чипове. Например тестовият чип на изследователската организация Verily Life Sciences, свързана с Google, може да бъде имплантиран с помощта с инжекция, както и създаденият в Колумбийския, информира LexMedica News.