В южните райони на Тракия и в Родопите през Средните векове живее  българско население с военизиран статут
За силата на българския елемент в Беломорска Тракия е показателна ролята на видни българи в местната власт дори тогава, когато областта е в пределите на Византия

В предишния епизод от нашата поредица разказахме за мястото на Одринска и Беломорска Тракия в българска история през ранното Средновековие. Въпреки гибелта на Първото българско царство (1018 г.) и продължилото близо два века византийско владичество, силата на българския елемент в района не само не отслабва, а напротив.

Ярка проява на „българския фактор“ в Родопите и Беломорието са действията на Иванко в края на XII в.  Избягал от Търново през 1196 г., “убиецът на Асен“ е назначен от император Алексий III Ангел за византийски управител на Филипопол (Пловдив). Според съвременника Никита Хониат българският болярин  „пренебрегва ромеите“, които според него са страхливи, изнежени и т.н., като толерира „своите сънародници“. Скъсвайки с империята, през 1198-1200 г. Иванко влиза в съюз с цар Калоян и разпростира властта си до Бяло море, вкл. над Мосинопол (Гюмюрджина/Комотини) и Ксанти. Същевременно в „областта на смоляните”  византийски управител е Йоан Спиридонаки, кипърски грък по произход. За да спечели на своя страна местните българи, той също влиза в съюз с Калоян. Империята успява да си върне позициите, но значението на българското население е факт и през следващите десетилетия.

Сериозна промяна настъпва със завладяването на Константинопол от западните рицари през 1204 г. Цар Калоян подкрепя въстаналите жители на Одрин, Димотика и околните градове срещу латинците. В хода на събитията се стига до знаменитата победа при Одрин на 14 април 1205 г. Въпреки че на думи признава Калоян за „свой василевс“, ромейската аристокрация отказва да приеме неговата власт. Калоян започва политика на „изгорена земя“, превзема редица крепости и изселва населението им на Дунава, както твърди Георги Акрополит. Българската военна активност в Източна Тракия продължава и при цар Борил (1207-1217), макар до сериозни териториални промени да не се стига. 

При управлението на цар Иван Асен II (1217-1241/1242) България постига военно-политическа хегемония на Балканите. Източна Тракия не само е в орбитата на Търново, но след битката при Клокотница е под върховенството на българския цар, макар местното „ромейска“ аристокрация да разполага с автономия. Ситуацията се усложнява с преселението на една куманска общност в областта през 1237 г. За сметка на това, във Волерон – традиционното име, с което Акрополит нарича Беломорска Тракия, съществува реална българска власт. За съжаление, тя продължава едва до 1246 г., когато Йоан Ватаци включва тези земи в пределите на Никейската империя. И един щрих от духовната и културна история – Калоян и Иван Асен II  пренасят от Източна Тракия в столицата Търново мощите на епископ Йоан Поливотски, св. Филотея и прочутата св. Параскева/Петка Епиватска. Във Византия тримата източнотракийски светци са слабо известни, а популярността им в православния свят се дължи на влиянието и авторитета на Търновската патриаршия. От друг страна, наред с „чисто“ духовната същност на тези светителски култове, по този начин търновските царе очертават българското етнокултурно и политическо пространство. И не на последно място, от османо-турски регистри и сведения на чужди пътешественици през XV-XVI в. е видно трайното присъствие на българско население в Одринско и Беломорието, живеещо по тези земи от векове.

Възстановяването на византийските позиции в южните части на Тракия в една или друга степен е съобразено с наличието на достатъчно силния български народностен елемент. Особено показателни са примерите, при които местната власт е предоставяна на първенци от българската среда. Такъв е случаят с Никола Мито, който носи титла «протосеваст на българите» и през 1294 г. е граждански и военен управител на Мосинопол. През същата 1294 г. срещаме и Лъже-Ивайло (“Псевдо-Лахана”) – известният последовател на цар Ивайло (1277-1280). Самозванецът, най-вероятно българин от Одринска или Беломорска Тракия, предлага на император Андроник II „… заедно с ромеите да нападне..." напредващите в Мала Азия сили на турските бейлици. Десетина години по-късно на същия фронт се появява друг български водач – Иван Свинепаса, приеман условно за „втори Лъже-Ивайло“. Иван също притежава титла „севаст“ и с отряд от хиляда български войници от Беломорието и Солунско се сражава с турците "по български", т.е. с методите на т.нар. планинска война. В съпротивата срещу турските завоевания в Мала Азия през 1329 г. е споменат и българинът „Севастопулос”, който с отряд от триста „сънародници”  участва в армията на Андроник III Палеолог. Възможно е този „син на севаст” да е родственик на Никола Мито или Иван Свинепаса. Така или иначе,  посочените примери, както и онзи с Момчил, за когото ще припомним по-нататък, са показателни – на византийска територия в южните части на Тракия от векове е живеело българско население, като част от него очевидно е имало военизиран статут. Това се потвърждава и от запазването му в качеството на т.нар. войнигани и дервентджии (пазачи на проходи и пътища) през вековете на османската власт.  Ако се върнем към онази далечна епоха, достигаме до едно важно заключение – прадедите на българите от Одринска  и Беломорска Тракия, независимо дали днес те са християни или мюсюлмани, са между първите борци срещу турската експанзия още при нейното зараждане. 

За личността на Момчил в последно време в „Труд“ бяха публикувани статии на проф. Николай Овчаров, както и мои. Двамата  издадохме и неголямата, но пълна с нова информация книга „Момчил – родопският цар“ (Варна, 2020). Затова тук накратко ще припомним главното – смелият българин на младини е разбойник, после постъпва на византийска служба, но не се отказва от стария си „занаят“. Пред опасността да бъде предаден на българските власти, бяга при сръбския крал Стефан Душан. Звездата на „Момчил юнак“, както го слави народната песен, изгрява по време на византийската гражданска война през 40-те години на XIV в. По същото време той разполага със силна собствена войска и по настояване на местните българи от Родопите и Беломорието е назначен от Йоан Кантакузин за техен управител. Водейки ловка игра, през 1343-1345 г. Момчил изгражда една „малка  България“ със столица Ксанти. По същото време цар Иван Александър използва византийската гражданска война, опитвайки се да присъедини Одрин и Димотика към България, като е пряк съсед на Момчил. През 1344 г. Момчил владее земите между Арда и Места с над двадесет крепости.  Сред тях е и градът Перитеорион / Буруград (при дн. с. Амаксадес) на важния път „Виа Егнация“/“Егнатия одос“, свързващ Солун и Константинопол.  Събира армия от пет хиляди бойци, която за онази епоха е значителна сила. Правителството в Константинопол му дава високата титла „деспот“, а Кантакузин предлага титлата „севастократор“… Както изглежда, Момчил влиза в съюз с цар Иван Александър, дори сключва политически брак със знатна българка „… от Мизия…“ Родопският господар скъсва отношенията си с Кантакузин заради неговия турски съюзник Умур бей от Айдън, който отвлича в робство хиляди хора, вкл. от Момчиловите земи. Българският владетел напада и прогонва айдънския турски флот от пристанището Абдера, изгаряйки няколко бойни кораба. Уви, смелият Момчил загива в неравни битка с айдънските турци и ромеите на Кантакузин на 7 юли 1345 г. пред стените на Перитеорион/Буруград. Човекът, "... когото храбростта не напускала никога…", си отива от света тогава, когато личности като него са жизнено необходими... Нека отново припомним – векове преди прочутата песен „Заплакала е гората“, обезсмъртила Индже войвода, народният поетичен гений е оставил послание: 

    „… че ми няма Момчил юнак
да разтвори Буруграда,
Буруграда, чорквицата,
да ми влязат христиене,
да ги турци не пленоват…“

Историческата памет за юнака Момчил е ярко свидетелство за силния дух на българите от Беломорието и Одринско, пренесен през вековете до нашето съвремие.