Гражданите масово показаха “червен картон" на партийните играчи, които шумно претендираха за тяхното доверие

Хората искат фигури, които идентифицират с ценности, с каузи, с идеи

Избирателната активност в парламентарния вот се срина до историческо дъно. Ако има някаква новина в приключилите избори за 46-то Народно събрание, това е, че гражданите масово показаха “червен картон" на партийните играчи, които шумно претендираха за тяхното доверие. Приблизително всеки седем от десет души не гласуваха и така ерозираха в дълбочина политическата легитимност на новоизбрания парламент. Това обрича всяко редовно правителство, съставено в в рамките на това Народно събрание, на хронична политическа нестабилност. Не заради парламентарната аритметика, а заради недостатъчната обществена подкрепа.

Това е изключително тревожен сигнал за състоянието на демокрацията и партийната система в България. Защото обезсмисля замерянето с понятия като “статукво" и “промяна". Когато около две трети от обществото не вярват никому, това означава, че всички партийни претенденти са нежелани. Причините за това са комплексни и заслужават много сериозен национален разговор, а не дежурните партийни рапорти кой колко бил спечелил. Сред тези причини, разбира се, са и ваканционният сезон, и недоверието в задължителното машинно гласуване в секциите с над 300 избиратели. Също и частичното възспиране на контролирания вот. Но това са пренебрежимо малките причини. Същинските причини за “червения картон" са в дълбоката профанизация и истеричност, които господстват на публичната арена. Липсват големите теми и ценностните дилеми, които чертаят истинските разломи в обществото. Липсват, защото нямат достатъчно носители, изразители и говорители.

Робувайки на фалшивата максима, че колкото по-неразпознаваеми или неопитни хора, без забележима позиция в обществото, науката или бизнеса, се лансират за политически постове, толкова по-нова, по-невинна и анти-статукво изглежда партията им, партийните кадровици от всички цветове наводниха политическия терен с хора, които са много далеч от самото съдържание на политическото. Лишени от базисна компетентност за функционирането на държавната власт. Неспособни да водят идейно обосновани политически дебати. Това отблъсква голяма част от избирателите. По същия начин, както футболните фенове не ходят на стадиона, когато любимият им отбор изкарва на терена главно дълбоки резерви и млади надежди, които все още са неподготвени за голямата игра, вместо да изкара “тежката артилерия" на опитни играчи, които знаят и да печелят, и да губят. Да се разчита, че с анонимни листи могат да се привлекат колебаещи се или разочаровани от политиката е кауза пердута.

Хората искат фигури, които идентифицират с ценности, с каузи, с идеи – такива хора могат да се сборят на терена, да спорят, да предизвикат политически страсти сред общественото мнозинство, а не само сред рехавите партийни апарати. И ако това е първата фундаментална причина за рекордно ниската избирателна активност, то втората е тоталната истерия, която властва на публичната арена. Няма политически диалог, а надвикване. Липсва достатъчно уважение към институциите. Това превръща политическата битка от сблъсък на “редовни армии", които независимо от съдбовния си характер, спазват правилата за водене на война и за отношение към военнопленниците, в сблъсък между “башибозуци”, които колят и бесят наред. Такава токсична атмосфера отблъсква умерените избиратели, които винаги са били и ще бъдат мнозинство в обществото.

В тази обстановка партиите в новоизбрания на 11 юли парламент са изправени пред важно предизвикателство – да дадат поне началото на нормализация на политическия процес. Това означава преди всичко да се изпълни със съдържание заложения в Конституцията, чийто 30-годишен юбилей отбелязваме, модел на властта – управление чрез дискусия, реална отчетност на правителството пред парламента, истинско разделение на властите. Не бива да се забравя, че нито една партия или коалиция не може да си присвоява народния суверенитет и властта, която произтича от него. Че зад всяка партия в парламента – от най-популярната до най-одиозната – стоят с гласовете си български граждани с равни права и легитимни социални интереси. И че само всички заедно – мнозинство и малцинство - съставляват Народното събрание. Да не забравят, че са избрани в парламента, за да бранят Конституцията и конституционализма от произвола и волунтаризма. Да отстояват принципите и суверенитета на националната държава, закрепени в основния закон. Да бъдат “рицари на съгласието", а не негови “терминатори". И да поставят над всичко двете върховенства, които Конституцията прогласява – върховенството на закона, но в неразривно съчетание с върховенството на правата на гражданите.

Допускам, че ще се появят партийни гласове, че раздробеният парламент и евентуални нови предсрочни избори могат да предизвикат конституционна криза. Трябва обаче да е ясно – Конституцията от юли 1991 г. съдържа пределно ясен алгоритъм за решаването на всяка политическа криза. Единственото, което се изисква от партиите, е компетентност и добросъвестност в нейното прилагане.

Какво трябва да се случи оттук-нататък? Първо, 46-то НС трябва да бъде свикано от президента и да се конституира - т.е. депутатите да положат клетва, да се сформират парламентарните групи, да се излъчи парламентарното ръководство. Служебното правителство трябва да подаде оставка пред новия парламент. Следва процедурата по съставянето на ново правителство, уредена в чл. 99. Ако се провалят и трите, предвидени в тази конституционна норма опита за съставянето на кабинет, държавният глава трябва да разпусне НС, да насрочи нови избори в 2-месечен срок и да издаде нов указ за назначаването на служебно правителство. То може да е идентично като персонален състав с настоящето, но трябва да има нов акт за назначаване. Следват предсрочни избори. Ако тези процедури обаче се проточат максимално чак до 22 октомври, то би могло да се влезе в хипотезата на чл. 99, ал. 7 от Конституцията – президентът няма право да разпуска парламента през последните три месеца от своя мандат. Тогава служебното правителство ще съжителства с действащия парламент. Това означава, че то ще бъде обект на парламентарен контрол, но само с актуални въпроси, питания и изслушвания, без вот на недоверие и вот на доверие, защото източникът на неговите правомощия не е парламентарен.

България има остра нужда от силен парламент и смислен политически и обществен диалог. Дали новите депутати ще бъдат на висотата на тази отговорност? Предстои да видим. Но нека Бог им помага! Защото гласът народен, който е и глас Божий, за втори пореден път каза на всички – не давам доверие за самостоятелно управление на никого от вас - седнете и се съгласете върху национална програма!