Според проф. Любомир Фръчковски от Скопие спорът между България и Република Северна Македония може да завърши само за шест месеца

„Езиковият спор“ бе създаден преднамерено да блокира интереса на български фирми и предприемачи при приватизацията в републиката

Защо ли, четейки поредното изказване на проф. Любомир Фръчковски, си припомних едно друго подобно преди доста години. То е част от най-новата ни обща история с Република Македония, сега Северна, към която май трябва да се връщаме по-често.

Беше през лятото на 1998 г., а през есента на същата година предстояха редовни парламентарни избори в Република Македония. Очакваше се те да бъдат крайно интересни. По това време десноцентристката ВМРО-ДПМНЕ беше стояла в извънпарламентарна опозиция цели четири години след като беше бойкотирала втория кръг на парламентарния вот през 1994 г., който се провеждаше заедно с първия пряк избор за президент.

Мотивът за отказа да участва в борбата за парламентарния състав беше, че по време на първия тур на президентските избори управляващите социалдемократи на премиера Бранко Цървенковски извършиха колосална манипулация и серия фалшификации на изборния процес с една-единствена цел: кандидатът им за държавен глава, старият белградски апаратчик Киро Глигоров да спечели още на първия тур, вземайки малко над 50 на сто от гласовете. Страхът от това Глигоров да не успее да мине този праг още при първото гласуване беше огромен, защото всички калкулации сочеха, че отиде ли на втория кръг, няма начин да победи кандидата на ВМРО-ДПМНЕ, театралния режисьор и сладкодумец Любиша  Георгиевски. Както и стана, разбира се, Глигоров бе обявен за победител с малко над 50%  – с няколко стотни, но това бе достатъчно. ВМРО- ДПМНЕ обявиха, че няма да участват във втория тур на парламентарния вот, изпълниха заканата си и в продължение на цял един четиригодишен мандат на Събранието гледаха отвън.

Но през пролетта и лятото на 1998 г. вече вееха други ветрове. През тези четири години на пълна власт правителството на Бранко Цървенковски сътвори достатъчно крупни глупости, които да мотивират избирателите да поискат негова смяна. В същото време ВМРО-ДПМНЕ под ръководството на Любчо Георгиевски и неговата заместник в партията, покойната вече Доста Димовска, активизираха електората си, разшириха фронта на подкрепата с участието на други, по-малки партии. Във въздуха миришеше на промяна, и то сериозна. В средата на юни месец ВМРО-ДПМНЕ отбеляза осем години от своето създаване. Приемът по този повод беше организиран в двора на манастира „Свети Панталеймон“, който е сгушен в падините на планината Водно над столицата Скопие. Хем да изведе гостите от тежките вече юнски жеги в града, хем да не буди излишно любопитство. Пък и собственикът на ресторанта в двора на манастира бе един от активните  членове на ВМРО-ДПМНЕ, може и отстъпка да бе направил.

Както и да е. На приема отидохме с колата на кореспондента на БНР Мартин Минков. Целият скопски политически, обществен и стопански елит бе там. Искахме да говорим с Доста, но трябваше да изчакаме двамата с Любчо да поздравят всичките си гости, подредени на дълга и предълга опашка пред входа на манастира. Когато това свърши, намерихме момент да се видим с нея. „Мирише на власт, Доста, виж колко народ се е събрал.“  А тя отговори: „Ако това, което казваш, стане, първото нещо, което ще направим, е да решим езиковия спор. За два месеца ще намерим решение“.

Езиковият „спор“! Помните ли, че имаше и такъв период в двустранните ни отношения с Република Македония, в който той, спорът за това на какъв език да се подписват двустранните ни документи със Скопие,  фокусираше в себе си целият комплекс от взаимно недоверие, непознаване и натрупани подозрения и стари нагласи. И си беше пречка нещата да вървят напред, най-малкото защото двустранните договори и споразумения, които трябваше да уредят междудържавните ни отношения, стояха неподписани. А бяхме признали първи суверенитета и независимостта на Република Македония, с това бяхме открили нейния път за междудържавно признаване, в това число и членството й в световната организация през април 1993 г.

И това ако не беше парадокс – първи казахме „да“, но други уредиха отношенията си, а ние – не! На всичко отгоре през този мандат на социалдемократическото правителство на Бранко Цървенковски бе започнал активният период на приватизацията в държавата. Не знам, но и досега си мисля, че освен чисто лингвистичните съображения, които с течение на времето, та и до сега, постепенно се превърнаха и в политически, „езиковият спор“ бе създаден преднамерено да блокира интереса на български фирми и предприемачи в приватизацията в републиката. Може би и затова публичният „старт“ на въпросното недоразумение бе предизвикан толкова несръчно, но скандално, когато през 1995 г. тогавашният наш министър на науката и културата, русенецът проф. Марко Тодоров бе оставен сам да се оправя насред Старата чаршия в Скопие, след като беше казал на домакините, че той няма мандат да подпише споразумения за двустранно сътрудничество в тази област „на македонски и на български език“. И до този момент любезните местни хора и колеги го изоставиха просто ей така, като за назидание някакво.

ВМРО-ДПМНЕ спечели парламентарните избори така, както и се очакваше. Обещанието, което Доста ни бе дала на „Свети Панталеймон“ през  юни скоро стана реалност. На 22 февруари 1999 г. двамата с Любчо Георгиевски отидоха в София и заедно с българския премиер Иван Костов подписаха Спогодбата, в която вписаха формулата за езика. Същата, която след това бе вкарана и в Договора за добросъседство и приятелство от 1 август 2017 г. – за „конституционните езици“. Впрочем в Спогодбата бе записан и текст, който решаваше и въпроса за претенциите на Скопие за „македонско малцинство“ в България, който не знам защо не се припомня достатъчно ясно и категорично на политиците край Вардар.

Минаха три години, правителството на Любчо и Доста падна през септември 2002 г., просто им се случиха неща, които и по-опитни и калени в битки държавници не биха издържали – бежанската криза от Косово през 1999 г.,  военният конфликт през лятото на 2001 г., крупната външнополитическа грешка с признаването на Тайван, вдъхновена от македонския Барон Мюнхаузен – Васил Тупурковски, интригите с подслушванията, разиграни от опозицията начело с Бранко Цървенковски. И какво ли не още.  Но само проявата на политическа воля от Георгиевски и Димовска с решаването на изкуствено създадения „езиков спор“ с България да беше техният принос в двустранните ни отношения, си заслужаваха четиригодишния мандат начело на властта в Република Македония.

Сега проф. Любомир Фръчковски казва, че има формула за излизането от кризата в отношенията ни за шест месеца. Нещо като с гърците, нещо като с ООН, САЩ и ЕС с техни посредници, нещо като негово лично участие или консултантска помощ. Нещо каквото вече се е случвало.

Стига да има  достатъчна доза политическа воля, разбира се. Има ли я край Вардар обаче? Нещо не се вижда.