Какво щеше да стане, ако Румен Радев и Стево Пендаровски бяха излезли със съпругите си на вечеря някъде в Рим

Често неформалните срещи се оказват много по-важни от официалните

Този въпрос от подзаглавието ме мъчи тези дни.  Вероятно, защото си припомних, че в двустранните ни отношения със Скопие има случаи на такива неформални срещи, които са се оказвали много по-важни от официалните разговори. Далече от очите на медиите, на чаша вино – задължително!, в приятна обстановка. А бе, приятелство!

На 22 февруари 1999 г. в София премиерите на Република Македония и на България Любчо Георгиевски и Иван Костов подписаха Спогодбата, която години по-късно стана основа за Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество между двете държави. Онзи документ си беше пробив в двустранните отношения, блокирани до този момент от така наречения „езиков спор“, измислен от политическия елит и тайните служби край Вардар тъкмо затова – чрез неполитически, а лингвистични мотиви да бъдат блокирани формалните политически връзки между Скопие и София. България искаше да продължи политиката си на подкрепа на новата балканска държава, стартирала с признанието на нейната независимост и суверенитет на 15 януари 1992 г. Това очевидно не се харесваше на тогавашното правителство на социалдемократите, начело с премиера Бранко Цървенковски, а и президент беше старият белградски апаратчик Киро Глигоров. И така възникна „езиковият“ спор, за срамното му раждане не искам да говоря сега – писал съм за него много пъти.

Любчо Георгиевски и Иван Костов имаха химия помежду си. Също така и съпругите им Снежана и Елена. И когато Снежана Георгиевска реши да направи своя фондация – нещо твърде дръзко за зеленясалата обществена атмосфера в Република Македония по това време, тя получи и използва цялата документация на „Бъдеще за България“ на Елена Костова. Самата Костова се похвали за това в един летен ден на 1999 г., когато бе дошла в Македония, за да направи визита на бежанския лагер в село Радуша край Скопие, чиято поддръжка бе финансирана напълно от София. Помните ли Радуша, непознато за българите име на едно селце, станало емблема на българската подкрепа при овладяването на бежанската вълна, предизвикана от режима на Слободан Милошевич в съседно Косово. Помнете го, защото край Вардар много скоро поискаха въобще да не го е имало. Та, на път за Радуша, в неформален разговор с придружаващите я журналисти, тя сподели, че близостта ѝ със Снежка Георгиевска има резултат и това, че двете споделят опита си за създаването на благотворителни фондации. Ще мине малко време и многобройните противници на Любчо Георгиевски, които не можеха да се примират с изборната загуба през есента на 1998 г., ще започнат да му нанасят удари под кръста, атакувайки съпругата му. Познати похвати в едно общество като това около Вардар, което живее и се храни с клюката и интригата, особено когато се отнася до някоя личност, изникнала неочаквано от низините и придобила популярност. Снежка не била дала нито денар свои лични  пари за основаването на фондацията си, искала пари от бизнесмените, които давали само заради съпруга ѝ премиер, пък и тези шапки, с които се появява на публични места. Та коя е тя – Снежка от село Владимирово, Беровско в Източна Македония, моля ви се. Махленският манталитет в действие, както се казва. 

Тази семейна връзка между двамата премиери си имаше своята стойност. Не знам кога се е родила, но тогава прозвуча като шок новината, че двамата са решили на 24 май заедно да отидат в Рим, за да отдадат почит на делото на свети Кирил. И да стимулират своите църкви техни свещеници заедно да отслужат молебен в памет на светеца. Дали се получи пълноценно, няма значение, важното е, че бе направен опит. А след това, вечерта, семейно да отидат в местен ресторант на вечеря. Сигурен съм обаче, че и Георгиевски, и Костов не прекрачиха границата, която отделя  приятелството и политиката. Но политическият резултат бе налице. И той бе от полза за двете държави. Костов може и сигурно има сериозни трески за дялане, за тях нека съдят другите, но за отношенията на България с Република Македония в онзи период той има своя лична заслуга. Дотам, че да се превърне във фактор във вътрешнополитическия живот покрай Вардар, в това число да помирява коалиционните партньори в правителството Любчо Георгиевски и Арбен Джафери. Но ако нещата не продължиха, виновно се оказа… политическото време.

Изглежда примерът на Костов и Георгиевски не е бил толкова бързо забравен, щом през април 2003 г., когато премиерът Симеон Сакскобурготски направи посещение в Република Македония, се случи така, че неговият домакин, лидерът на СДСМ Бранко Цървенковски в Охрид, буквално обсеби госта и съпругата му. Неформална семейна вечеря, дълъг разговор, нескрито любопитство от страна на Цървенковски и съпругата му към Симеон и доня Маргарита. Не знам какво са си говорили, какво домакинът е питал госта си от София,  но Цървенковски си остана такъв, какъвто си беше и преди това. После стана президент за пет години,  върна се за малко като лидер на социалдемократите, после се оттегли в политическо отшелничество по подобие на своя дългогодишен опонент и политически противник Любчо Георгиевски. Времето и на двамата бе изтекло. 

След един дълъг период на безвремие при Никола Груевски, дойде момент, когато новият български президент Румен Радев се опита да установи колегиални връзки с Георге Иванов, двумандатният държавен глава на Република Македония. Но когато онзи безхарактерен професор подведе един- два пъти Радев и показа липса на искреност в отношенията им, нещата дойдоха на мястото им. Пък и мандатът му свърши. Смени го Стево Пендаровски, с когото Радев се видя в Скопие в деня, когато беше инагурацията на новия държавен глава на Република Северна Македония. И сега, в момент на тежка криза в отношенията ни със Скопие, Радев покани Пендаровски заедно да летят за Рим, пак по същия повод и по същото време, както някога Георгиевски и Костов. Времето е друго, ситуацията е различна, героите са нови. Но надеждите за нещо добро в двустранните ни отношения са си останали.

Но и без да са излезли на семейна вечеря, пътуването заедно на Радев и Пендаровски даде резултат, май. Премиерът Заев щял да поднови диалога си със своя служебен колега Янев и да се срещне с него тези дни на някой от трите гранични пункта между двете ни държави, за да получи обещаните от Радев  50 000 ваксини. Сигурен съм, че това ще се случи, въпреки че хич не ми се иска да се повтаря „модела“, по който Александър Вучич и Зоран Заев през февруари на граничния пункт Табановце демонстрираха братска обич и подкрепа между хората от двете бивши югорепублики. Което сега Скопие плаща с около 3 милиона евро, с които да компенсира безплатното пътуване  без пътни такси на сръбските туристи през Северна Македония по време на летния отпуск към Гърция.

Че Радев ще осигури ваксини, съм повече от сигурен. Дори само за това за да покаже на Борисов, че когато се дават обещания към хората край Вардар, те трябва да се изпълняват.

Но въпросът за това какво ще се случи с евроинтеграцията на Северна Македония остава с пълна сила. Дори съвместен полет до красивия и символен Рим не може да даде отговор. Поне не сега.