Новината за масовото уволнение изтече бавно и отчасти, защото институтът помоли доброволните гидове към него да не говорят пред медиите и защото ляво ориентираните медии в Чикаго проявиха малък интерес към отразяването на този въпрос.

Първи Wall Street Journal (WSJ) съобщи в събота:

В разказването за музейните експонати гида е обучен доброволец, който поздравява посетителите и ги развежда из колекцията, допълва подробности за живота на художниците, говори за визуалните елементи на изложената работа и добавя своя контекст в историята на изкуството. Институтът по изкуството имаше повече от 100 гида, 82 от които бяха активни, докато Вероника Стейн, изпълнителен директор по обучение и ангажираността, не им изпрати имейл на 3 септември, за да ги уволни. В знак на благодарност за дългата им неплатена услуга, която е средно по 15 години за всеки гид, Институтът по изкуствата предложи на освободените гидове двугодишен безплатен пропуск за музея.

Очевидният проблем беше, че гидовете на Института по изкуствата бяха предимно по-възрастни бели жени с над средните финансови възможности и с много свободно време. Институтът трябва да премине към по -професионален модел, обясни г-жа Стейн, „по начин, който да позволи на членовете на общността от всички нива на доходи да участват, да отговаря на въпросите за класата и справедливостта на доходите и да не изискват никаква финансова гъвкавост“.

Редакционната статия на Chicago Tribune, публикувана на 27 септември разкритикува действията на Института за изкуство като срамни и направени по „най-безсрамния“ начин. Това беше едно от малкото споменавания в историята в медиите от Чикаго. В отговор Робърт Леви, президент на Института по изкуствата, защити решението на своя „професионален персонал“ да уволни доброволците-аматьори. Въпреки че, гидовете не бяха предупредени преди самото уволнение, г-н Леви настоя, че планът е бил в процес на работа в продължение на 12 години: „Необходими са критични саморефлексии и участие във възстановителните действия, ако искаме да останем релевантни на променящата се аудитория, търсеща своята връзка с изкуството".

По ирония на съдбата вестникът успя да разговаря с един от уволнените гидове, който случайно се оказа чернокожа, и се противопостави на искането на музея никой от тях да не разговорява директно с медиите, може би защото тя имаше много по-малко страх, че ще бъде обвинена в расизъм.

Горепосочената редакция на Chicago Tribune, се оказа достъпна за нея и тя каза:

Всеки който е минал по този път и беше уволнен по имейла с измислени доводи, може да разпознае протокола. Написалата имейла започва да ви разказва за годините ви, които са преминали в отдаденост на работата ви, за тяхната благодарност за всичко, което сте направили през цялото това време, и след това ви удря шамара с някакъв самооправдателен жаргон, за необходимостта от „актуализиране на системите“ и може би за необходимостта от „възстановяване“ или за „по-доброто обслужване“ на някого или на някоя група. В тези дни, това може би дори става дума в името на „социалната справедливост“ или политиката на „инклузивноста“ (на приобщаването).

След това трябва да знаете какво Ви предстои след всичките тези неистови абзаци: Вие сте консервативни, най-вероятно пред ползата от по-нов модел.

Тук е без никакво значение, че гидовете обикновено са обучавани и тренирани с години, ако не и с десетилетия, как да опишат колекцията на Института по изкуствата, или са работили усилено, за да се приспособят към модерните нови начини за описване на произведенията, които могат да бъдат намерени там.

След като прескочите общите безсмислени приказки в началото, в писмото основно се казва, че музеят е гледал критично на своя корпус от гидове, група, която е доминирана от предимно, но не изцяло бели, пенсионирани жени.

Chicago Tribune отбеляза, че очевидната възрастова и расова дискриминация, свързана с уволненията, може да не е достатъчна, за да даде основание за един съдебен процес, поне не и във федералните съдилища, тъй като федералните трудови закони не обхващат доброволците.

Съществуват обаче и приложими държавни закони на щата Илинойс, който има своя собствена комисия по правата на човека, която да изслуша тези оплаквания.

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)