Европейският съюз се вживя като дете на отиващия си неолиберален глобализъм

Политическата смърт идва в забвение, а не с аплодисменти

Сто дни. Толкова трае „връщането“ на Наполеон в голямата политическа игра след като през 1814 г. е заточен в изгнание след неуспешната инвазия в Русия и изгубената от него Битка на народите край Лайпциг. Избягвайки от остров Елба, Бонапарт взима властта в Париж и прави опит да възстанови величието на „своята“ империя. Сто дни по-късно той катастрофира край Ватерло и прекарва остатъка от живота си в заточение. Стотина дни траят фанфарите и бравурните опити за възраждане на европейското измерение на френския империализъм. Казвам „европейското измерение“, защото и преди Наполеон Франция, макар и формално монархия, действа като колониална империя в Африка, където безжалостно ограбва бъдещето на поколения африканци. С цел „благородна“, разбира се - да построи собственото си златно и мраморно настояще.

Франция и Германия отдавна имат своето тежко наследство по отношение на Европа. Двете държави са действали като едни от най-разрушителните сили в Стария свят. От Наполеон до Хитлер, Франция и Германия са нанесли повече вреди на Европа от всеки друг в човешката история. Разбира се и двете държави са дали много - в сферата на изкуството, науката и политиката. Това не може и не трябва да бъде отричано. Но не бива да се подминава и че двете страни имат и своето тежко историческо наследство, което се проявява най-вече, когато в Париж и Берлин управляват хора с имперски манталитет. Хора, които считат, че Европа е длъжна да рапортува пред „великите“ сили и „великите“ им управници, които са разположили морните си туловища в Елисейския дворец или резиденцията на немския канцлер.

Днес Европейският съюз е в идеологическа и политическа криза. Причините са много, а най-съществената е, че ЕС се вживя като дете на отиващия си неолиберален глобализъм. Европа днес е в ситуацията на Алиса, която пита Чеширския котарак накъде да тръгне, когато е попаднала на кръстопът. Котаракът u отвръща със „Зависи накъде отиваш“, на което Алиса казва „Все едно накъде“, при което котакът казва простичко: „Тогаз все едно кой път ще вземеш“. Европа днес не знае къде отива и затова u е все едно накъде ще тръгне. В момента в Брюксел и Страсбург царува едно политическо безвремие, един брежневски застой, в който богатите розовобузести чиновници отвреме навреме подвикват „пуф-паф“, за да създадат илюзия, че влакът все пак нещо примърдва. Европа иска да бъде фактор на световната политическа сцена, но не знае как точно. Сякаш счита, че нейното присъствие в световната политика u се „дължи“ по някакво неписано правило. А това е много далеч от обективната истина.

В ситуация на политическа криза, Брюксел се обръща към познатите си мисловни модели и пада коленопреклонно на имперските амбиции в Париж и Берлин. Прочее, Брюксел също има своята мрачна история на империализма. Преобладаващата част от цялата помпозност и богатство на днешната квази-столица на Европейския съюз се дължи на бруталното грабене на Конго от крал Леополд II. В този смисъл западноевропейските елити имат тежки наследства и дори бихме могли да кажем, че имат известна предразположеност към „командорене“ на останалата част от света. Всъщност именно поради това и днес Европа гледа като бита с мокър парцал, когато американският президент Доналд Тръмп u казва да започне да плаща за собствената си охрана. Не може бедна България да внася и надвнася в бюджета на НАТО, докато играещите си на „велики сили“ Германия и Франция се скатават по кьошетата. Да си „велика сила“ с мощта на американската армия зад гърба си не е особено геройство.

Обективната истина е, че Европейският съюз е ценен и важен политически проект, от който особено догонващи държави като нашата имат огромна полза. Но ако ЕС не преосмисли политическото си поведение, е обречен да катастрофира, както винаги, когато кормилото на голямата власт се е поемала от имперските мераци на Париж или Берлин. И не, каквото и да казват глашатаите на статуквото, тази позиция не е „анти-европейска“. Напротив - тя е много про-европейска, защото изразява искрена загриженост, че ако Европейският съюз не се промени, ще изчезне в нощта без слава и ръкопляскания. Политическата смърт идва в забвение, а не с аплодисменти. Единственото бъдеще на Европа е бъдещето на суверенните нации, на народите, които съжителстват с уважение към различията на съседа си. Вместо да поеме по пътя на политическия реализъм и прагматизъм, Европа се вторачва в пъпчето си и решава, че ще се фокусира върху „живототрептущите“ въпроси за климата и джендъра.

Ето, напоследък, воден именно от френския и немски (зле прикрит) империализъм, Брюксел пак почна да кашлюка тезата, че следва Истанбулската конвенция да се наложи „с кръв и меч“ над „джендър неверниците“ в ЕС. Видите ли, трябвало Европейският съюз да наложи насилствено спорната и отхвърлена от българския Конституционен съд конвенция, защото... ами, защото така. Това са решили европейските плутократи, а ние трябва да им козируваме и да благодарим за възможността да дишаме един въздух с великите им особички. Опитите за насилствено налагане на Истанбулската конвенция са предсмъртните конвулсии на отиващата си неолиберална каста. Това е опит за нови „сто дни“, за възраждане на неолибералния империализъм. Но както Наполеон приключи стоте си дни с разгрома край Ватерло, така и днес френско-немския империализъм, който идва от Брюксел, ще претърпи разгром. Не е нужно френско-немският комплот да претърпява физическо крушение, той вече на доста места, включително и в България, се удари челно в суверенната воля на народа да реши сам дали и как да ратифицира един международен документ.

Тук е мястото да се каже нещо много просто, което обаче мнозина от „правниците на ЕС“ не признават и не искат да разберат. Няма такъв международен акт, няма такъв международен орган и международен инструмент, който да може да противоречи на националната конституция на един суверенен народ. Няма! Конституцията е акт на учредителната власт, т. е. това е акт на самия народ, това е еманация на свободата на една нация да определя сама настоящето и бъдещето си. В Конституцията почиват отговорите на най-сакралните въпроси за едно общество. И не бива тази конституционна воля на народа да се суспендира в полза на анонимни международни институции, които никой не е избирал за нищо. Диктатът на бюрокрацията трябва да бъде ограничен от конституционното управление в една суверенна държава, каквато (трябва да) е България. В този смисъл за България темата с Истанбулската конфекция, простете, конвенция, е затворен. Конституционният съд се е произнесъл и няма нужда Брюксел да продължава да размахва костелив пръст срещу нас и другите страни, които не са съгласни с ратификацията на този спорен документ.

Европа трябва да отстоява свободата. Демокрацията е несъвместима с отсъствието на свобода. Налагането на чужди разбирания над инакомислещите не е свобода, а форма на перфидна диктатура, макар и в името на демокрацията и светлото бъдеще. Свободата да избираш настоящето и бъдещето си трябва да е върховна цел в едно модерно демократично общество. Вместо това върви един процес по суспендиране на свободата, цензуриране на свободното слово и на свободната мисъл и поставянето на различните възгледи и мнения в матрицата на наложения „от горе“ дневен ред. Най-големите злини в човешката история са правени в името на някакво „висше благо“. Сега в името на политическата коректност и с цел защита на гнилите плодове на неолибералния глобализъм се прави опит да се постави на жертвения олтар свободата на едни народи да отхвърлят един или друг международен документ. Това не просто няма да стане, но и ако Европа продължава да упорства, Истанбулската конвенция ще се превърне в политически „ново Ватерло“, в който за пореден път имперските амбиции на „великите сили“ ще катастрофират челно в обективните реалности.

Европа трябва да обмисли накъде иска да върви. Дали по посока на свободата, суверенните народи и взаимното зачитане на различията, или по пътя на перфидния диктат на бюрокрацията, която да декретира кой какво как и дали да мисли. Дошло е време разделно, в което всеки трябва да реши в каква Европа иска да живее, каква Европа иска да остави на децата си. Европа на свободата, т. е. Европа на нациите, или Европа на чиновниците, т. е. Федеративна Европа.