На 14 април се навършват 200 години от рождението на една от най- ярките и титанични  личности на нашето Възраждане и национално-освободителното ни движение – Георги Стойков Раковски. Макар и недооценен Раковски никога не е бил забравян. Името му носят селища, улици, училища,читалища и Военната академия. Стотици портрети на видния ни възрожденец и революционер украсяват институции и кабинети, понякога и на съмнителни патриоти, а името му с почит се оповестява на всяка тържествена заря проверка. Знаем ли обаче достатъчно за нашия велик сънародник днес и стига ли наученото от учебниците по история, за да се гордеем с неговото величаво дело?

За пръв път в историческия роман „Прозренията на Раковски“,  писателят Бойко Беленски разкрива много нови и непознати за широката аудитория факти около личността на големия българин и с лекота убеждава, че трябва да сме горди, че през ХIХ век българската поробена земя е родила такъв титан.

В романа Раковски е представен не само като полиглот, блестящ ерудит, като ренесансова личност, надживяла времето си. Описан е като успешен военен стратег, революционер, отдаден до смъртта си на каузата да освободи поробеното Отечество, но и като визионер, и изключителен дипломат. Личност, напълно равна с други европейски титани на духа, дипломацията и родолюбието. Малцина знаят, че 12 училища в Индия носят неговото име, той е първият българин, превел от санскритски индийския епос „Панчатантра“.
Безстрашен, осъждан  на смърт от османската власт, прекарал години в турските зандани, той се отдава до последния си дъх на мисията на Освобождението. 

В продължение на десетилетие, той е най-представителния самомообявил се държавник от поробените български земи, който е приеман с почести от европейския елит, в дворците, резиденциите и домовете на балкански князе, руски дворяни, генерали и духовни водачи.

"Раковски се оказва най-авторитетния предводител на „правителството в сянка“ на несъществуващата все още държава, естествен и признат лидер на българите. Различен е от образованите си сънародници, приели турски служби и богатия, спокоен живот в Цариград. Винаги елегантен и изискан, той е известен сред съратници и легисти с прозвищата си Герестия, Народния войвода, Княза", споделя авторът на книгата.

В романа е развита художествено и романтичната линия на неговата голяма и трагична любов с Фросо - дъщерята на българския генерал хаджи Христо Вулгарис и гъркинята Мария. Възвишеното чувство към много по-младата самоотвержена  девойка обаче завършва с драмата, която преследва истинските революционери, венчали се за Освобождението на поробеното отечество. Обещанието му след като отпътува от Атина: „Някъде в бъдещето ще се срещнем и ще бъдем заедно!“, никога не се сбъдва, защото Фросо се стопява от любовна мъка по своя годеник и си отива без време от света.

В романа са представени релефно образи на съвременници на Раковски – неговият секретар Иван Касабов, с когото има непримирима вражда, Николаки Богориди, войводите Ильо, Стефан Караджа, Македонски, балкански регенти, князе и дипломати, с които гордият българин общува наравно и със самочувствие.Специално място заема и образа на дякон Игнатий, чието героично прозвище „Левски“ дава самият Раковски.

"Читателите ще научат подробности за убежденията, които теоретически и практически пулсират с динамиката на европейската политика, променливите обстоятелства и съответно потребностите на освободителната борба. От създаването на самостоятелна бойна единица (легия) , подкрепяща Сърбия в борбата срещу общия враг, през разочарованието от коварството на Великите сили след подписано примирие и разпускането й, през мечтата за Балканска коалиция, която се оказва невъзможна и имагинерна. Тя е последвана от създадения в последната година на живота му Закон за народните горски чети. Следва разочарованието и твърдото убеждение, че в поробената българска земя трябва да се създадат тайни революционни комитети и самите българи да поемат отговорността за освобождението си", разкрива Бойко Беленски. 

Във финала на романа авторът загатва как именно Левски е посветен в концепцията за революционните комитети и той реално се оказва прекият и най- верен ученик, и последовател на Раковски. 

Раковски умира на 9 октомври 1867, покосен от туберкулоза, но с все така тревожен ум и ясна мисъл. Месеци преди това той предугажда своя край и до последен дъх не спира да размишлява и да дава наставления на своите съратници. 

Угасва в Букурещ заедно с верния си телохранител Бранислав Велешки, но оставя изключителна ярка диря и последователи в историческото ни Възраждане. Той запалва искрата на националната революция и с примера си издига националното ни самочувствие на българи след пет века робия.

За написването на романа, Беленски, който е автор и на исторически романи за Ботев и Стамболов и завършва документалната си творба  за Вазов, ползва богатата библиотека на проф. Петър Велчев, бивш секретар на Литературния институт към БАН.

„Проф.Велчев разполага с уникална библиотека с богат фактологичен материал, благодарение на него, аз успях да създам тази историческа проза“, признава Беленски. 

След художествената интерпретация на светинята Раковски, авторът е доволен, че в навечерието на 200-годишния юбилей се появи и допечатка на романа му. Така той ще е достъпен за всички читатели, с интерес към живота на нашите велики предци.