От процеса срещу Панде Евтимов в някогашна Югославия нищо в правосъдната система в Северна Македония не се е променило

Старият ми приятел Владо Перев от Скопие тези дни ми напомни за един случай, към който така или иначе съм причастен. В сайта „Трибуна.мк“, в който Перев е редовен автор, бе публикуван негов текст, посветен на годишнината от смъртта на един голям българин от Северна Македония - Йове Стояновски, познат по прякора Рибарот.

Основният патос на текста е посветен на несправедливата и преднамерена присъда срещу Йове за дело, което бе манипулирано и което в крайна сметка го вкара в затвора за цели шест месеца. Цялата сага съсипа живота на Йове и скоро след излежаването на присъдата, на 11 март 2010 г. той почина. Това е и поводът за материала на Перев.

Текстът на Владо Перев си заслужава да се прочете. Но аз ще дам своята гледна точка на свидетел на събитията от онзи ден. Бях там, в една от залите на Гранд хотел „Скопие“, както тогава се наричаше днешният „Холидей ин“, на брега на Вардар. Денят бе 27 октомври 2000 г., в който учредителите на Сдружението на българите „Радко“ от Охрид искаха да го представят пред жителите на Скопие и по такъв начин то да заживее истински. Любопитството към събитието се криеше както във факта, че това бе първата проява на организиране на българите от Република Македония, но и се увеличаваше заради името „Радко“, което, както е известно, бе едно от кодовите названия, ползвани от Иван Михайлов. Залата бе пълна, на първия ред бе тогавашният български посланик в Скопие Ангел Димитров, заедно с други представители на дипломатическата ни мисия. Имаше и доста журналисти, в това число и моята скромна персона в качеството си на любопитен гражданин и професионално задължен кореспондент на български медии.

Заедно с местен колега седяхме на наредените покрай стената столове. Пет-шест минути след началото на представянето настана шум, няколко човека се надигнаха да излизат навън, в залата се разнесе дим, а изпод столовете на официалните лица видях към мен да се търкяля метална кутийка. От нея излизаше пушек, а колкото тя идваше по-близо до краката ми, толкова повече се увеличаваше учудването ми какво всъщност става. Какво да става? Някой беше хвърлил тези димни бомбички, за да провали представянето на „Радко“. Излязохме навън, а там вече се вихреше скандалът, вследствие на манипулирането на който Йове Стояновски бе осъден. На земята лежеше журналистът Спасе Шуплиновски, уж бутнат от Йове. Постепенно нещата се успокоиха, но по-късно стана ясно, че Шуплиновски е подал жалба за проявено срещу него насилие и нанесени телесни повреди.

И се започна делото срещу Йове. Цялата съдебна сага е описана много подробно от Владо Перев, за да я повтарям. Получи се класически пример на изфабрикувано дело с подбран съдебен състав и обвинение, основано на неверни данни. Онези младежи, които хвърлиха димните бомби не само че не бяха задържани, но и им бе внушено самочувствието на герои, провалили проява на местни българи. Така от цялата дандания виновен остана само Йове Стояновски.

Един от свидетелите по делото срещу Йове бе Панде Ефтимов, който направи всичко възможно да защити своя приятел. За Панде това бе възможност не само да помогне на Рибарот с истината, но и вероятно да потърси и лична реабилитация от многогодишната му битка с правосъдието в Скопие. Самият той в монтиран процес в началото на 70-те години на миналия век в Титова Югославия бе получил и излежал общо седем години затвор. Бяха му отнети гражданските права, личните документи, върнати дълги години след като присъдата бе излежана. Поет, журналист и публицист Панде е бил принуден да изхранва семейството си с двама сина като строителен работник. И то защо? Ами, защото местните комунистически власти в Скопие тогава са се натегнали на Белград и в лицето на Панде и негов приятел са осъдили крайните изяви на патриотизъм, които той е проявявал. Като една от тях е ежегодното посещение на 4 май на гроба на Гоце Делчев в църквата „Свети Спас“, за да положат цветя и да декламират стихове в негова чест. Да, да, да изказваш уважение към Гоце в деня на гибелта му тогава, в Титова Югославия, се е приемало за  крайно нередно и дори противозаконно.

Залепват на Панде доносник, който следи всяка негова стъпка и всяка дума и докладва на полицията. Скалъпват му процеса, внимателно и целенасочено отразяван в медиите. До края на живота си и той като Йове страдаше от болестите, получени при разпитите и в затвора. Малко преди да почине през август 2017 г. във ВМА в София, Панде даде на Македонския научен институт флашка. Когато я отворихме, видяхме целия му живот и страдание, събрани в няколкостотин страници. Цялото му полицейско досие, всички донесения срещу него, съдебният му процес с обвиненията на прокурора, разпитите на свидетелите и обвиняемите, речите в съда, медийните публикации. Целият случай на длан, от който отдалече мирише, та чак смърди на монтаж и преднамереност! Със съпругата ми обработихме материалите и ги съобрахме в книга, издание на Македонския научен институт под заглавие „Досието „Галичица“ или прекършената съдба на Панде Ефтимов“. Галичица, планината между Охридското и Преспанското езеро, е било кодовото име, с което в полицията са боравили, когато е ставало дума за Панде. 

Ако синът на Йове - Илия, който живее и работи в България, се разрови, сигурно и той ще може да подготви нещо подобно за баща си. Самият аз за последен път се видях с Йове у тях в Скопие. Беше излязъл от затвора и вече не се чувстваше добре. Това беше през лятото на 2009 г., когато един друг случай с нарушени права на българка от Република Македония беше в центъра на отношенията ни със Скопие. Помните - Спаска Митрова, лека й пръст! - с проблема с дъщеричката й. Като кореспондент на БНТ следях всяка нейна стъпка, всяко заседание на делото й и всичко, свързано с нея. За да не останат зрителите с впечатление, че случаят със Спаска е изолиран и не отразява истинското състояние на нещата около правата на българите в Република Македония, предложих в София да направим репортажи за други местни българи, пострадали заради самоопределянето си като такива. Един от тях бе тъкмо Йове Стояновски. Другите двама бяха писателят Младен Сърбиновски и Панде, за когото вече говорих. Нняколко месеца по-късно, на 11 март 2010 г. Йован Стояновски-Рибарот напусна този свят.

Припомням всички тези неща, някои от които сигурно вече съм казвал по различни поводи. Но го правя със съзнанието, че на хоризонта се задават нови случаи, в които правосъдието в Северна Македония отново ще бъде превърнато в бухалка и използвано за сплашване или за удар срещу местните българи. През декември председателят на Културен клуб „Иван Михайлов“ от Битоля Люпчо Георгиевски беше викан в местната прокуратура заради сигнал от политическа парламентарна партия, че бил проповядвал в социалните мрежи ксенофобия, омраза и насилие. От това не последва нищо, но сега чуваме, че той отново е получил призовка. Пак ще отиде с адвоката си, ще го пуснат, но и пак ще бъде призован. Няма да му се размине. И дело ще му спретнат, и медиен линч ще му организират и какво ли не още ще му се случи. И другарите му ще включат, и другите клубове на българите ще погнат. Само гледайте.

То вече се почна. Традиция!