Нашите служби слагат екзотични имена на чуждите обекти - Гангстер, Садист, Пират, Чакал, Хиена, Бизон, Горила, Кобра и др.

„Бърлога“ е била легацията на САЩ, „Пансиона“ - на Великобритания, „Хотела“ - на Франция, „Блатото“ - на Югославия

Проучването за „присъствието“ на разузнавателните агенции на Съединените щати в България (а в по-общ план в региона на Балканите и Източна Европа) поражда безспорно множество въпроси, които оформят няколко основни кръга от проблемни теми. 

Става дума за намерения, планове, действия и оценки на най-мощната световна сила в следвоенния свят, която не само е признатият лидер на единия от двата военно-политически блока в двуполюсния глобален модел за сигурност, но и много често определя дневния ред в системата на международните отношения по време на Студената война.

Изследването илюстрира механизмите на управление на цялостния разузнавателен процес от изграждане и периодично преустройство на разузнавателните структури, през планиране на тайните операции, придобиване и оценяване на необходимата разузнавателна информация, до нейното предоставяне и използване от съответните властови и управленски институции. Предлагаме на читателите откъс от новата книга на проф. Йордан Баев „Американското разузнаване и България (1941-1991)“, която издателство „Изток-Запад“ пусна на българския пазар.

Когато се обсъжда мястото и ролята на България в конфронтационната ера на Студената война, тя може да бъде разбрана от гледна точка на националните интереси и дългосрочната политика на Съединените щати преди всичко като проекция на политиката на Съветския съюз в координатната система на източноевропейския военно-политически блок. България неизменно е квалифицирана като най-верния съюзник на СССР и това дефинитивно предопределя рамките и стриктните ограничения в българско-американските отношения. Управляващите в София от своя страна още в първите следвоенни години осъзнават неизбежността на стратегическата ориентация на страната в „съветската сфера на интереси“. В този исторически контекст те се стараят чрез политическа лоялност да придобият с помощта на водещия съюзник по-ускорено икономическо развитие при осъществявания индустриално-технологически прогрес в световен мащаб и да осигурят по-благоприятни условия за защита на своите национални интереси и сигурност в регионален план.

Оперативните действия срещу България (проект QKSTAIR 48) са предложени от източноевропейския отдел на OPC (Управление за политическа координация в ЦРУ) през февруари 1950 г. След съгласуване с Държавния департамент (Джордж Кенън и Робърт Джойс) и с Обединения комитет на началник-щабовете и последвало обсъждане в ръководството на ЦРУ, на 24 април 1950 г. директорът на OPC Франк Уизнър утвърждава окончателния „Оперативен план за България“. В ежемесечните отчети по изпълнение на тайната операция в следващите пет години се открояват четири основни направления - политическа, паравоенна, психологическа и икономическа война.

В оперативния план са формулирани четири „линии на действия“: А. Подкрепа на представения година преди това план от д-р Г. М. Димитров (с кодово название в първите материали на OPC Robert S. Glants) за „Организиране на антикомунистическо съпротивително движение в България“; В. Подготовка и осъществяване на координирана психологическа (PW) програма срещу България с установяване на тайна радиостанция и прехвърляне на печатни материали; С. Създаване на независима нелегална мрежа на OPC в България (различна от организацията на Робърт Гланц); D. Мероприятия за икономическа война. Впоследствие икономическите мероприятия отпадат поради липса на подходящи условия за реализиране.

Въпросът за началото на тайната операция срещу България е тясно свързан с решението на Държавния департамент за скъсване на двустранните отношения през февруари 1950 г. в отговор на обявяването на американския пълномощен министър в София Доналд Хийт за персона нон грата по време на скалъпения „шпионски“ процес срещу Трайчо Костов през декември предходната година. С прекратяване на дипломатическите отношения между САЩ и България през февруари 1950 г. силно намаляват възможностите за пряка разузнавателна дейност от българска територия. Това е отчетено още при вземане на решението за скъсване на официалните двустранни отношения.

Ден след като дипломатическата мисия на Съединените щати е изтеглена от България, на 25 февруари 1950 г. политическият съветник в британското посолство във Вашингтон Бърнард Бъроус уведомява Южноевропейския отдел на Форин офис в Лондон за искане от американска страна да им бъде предоставяна специализирана информация по политически, икономически и военни въпроси чрез легацията на Великобритания в София. Правителството на Великобритания отговаря положително на молбата, като е договорено седмичните информации и двуседмичните бюлетини, а в някои случаи и важни конкретни шифрограми от София да бъдат предоставяни на посолството на САЩ в Лондон.

През 1952 г. допълнително е уговорено посолствата на двете страни в Белград пряко да обменят придобита информация за България, тъй като югославската столица по това време се превръща в една от основните бази на ЦРУ и MI-6 за осъществяване на разузнавателна дейност срещу съседните страни от Съветския блок. Източник за специализирана информация за България са също и дипломатическите мисии на другите съюзници от НАТО в българската столица.

В края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век се осъществява сериозна реорганизация на разузнавателните и контраразузнавателни органи в България, което пряко засяга и дейността срещу операциите на западните разузнавателни служби. В първите следвоенни години това е приоритетно направление в дейността на Военното контраразузнаване (РО-3), което след юни 1947 г. е иззето от министерството на отбраната и впоследствие присъединено към Пето управление на Държавна сигурност (от 1963 г. Трето управление ВКР).

Със създаването на Първо (разузнавателно) управление през 1950 г. и Второ (контраразузнавателно) управление през 1952 г. в структурите на Държавна сигурност се формират специални звена за борба с разузнавателните центрове на САЩ и Великобритания с особено внимание към тяхната дейност от териториите на Турция, Гърция и Западна Германия. В периода 1951-1954 г. в Първо управление с разузнавателна и контраразузнавателна дейност срещу САЩ е натоварен Четвърти отдел (от началото на 60-те години неговата номерация е Трети отдел, а от 70-те години - Първи отдел с общо три отделения). Във Второ управление „англо-американското направление“ е съсредоточено в Първи отдел, в който трето отделение извършва контраразузнавателна дейност срещу „американското разузнаване“, а четвърто отделение - срещу „американските разузнавателни центрове в Турция и Гърция“. По-късно в периода 1960-1990 г. Първи отдел осъществява контраразузнавателна дейност срещу САЩ, Канада и Латинска Америка, като първите три отделения работят „по американска линия“.

Отделно Седми самостоятелен отдел (по-късно Втори отдел) в Държавна сигурност извършва „външно наблюдение и проучване“ на западните дипломатически мисии и търговски представителства с цел разкриване на „прикрити разузнавачи“ в тях. Първо отделение (от общо шест оперативни отделения) в направление „Д“ - дипломатическо, е насочено към „резидентурата на САЩ“. Основните институционални и персонални „обекти“, които са проследявани от оперативни работници на Втори отдел (външно наблюдение) на ДС, също получават свои псевдоними, нерядко с твърде екзотичен характер като Гангстер, Садист, Пират, Чакал, Хиена, Бизон, Горила, Кобра, Носорог, Крокодил, Саламандър, Вампир, Вещица и т. н. В документацията на ВГУ-ДС и Втори отдел (ВН) за проследяване на чуждите дипломатически и консулски мисии в България те са обозначавани в периода след 1957 г. съответно с кодирани наименования като Бърлога (легация на САЩ), Пансиона (легация на Великобритания), Хотела (легация на Франция), Манастира (легация на Италия), Чифлика (легация на Гърция), Халите или Хана (легация на Турция), Пазара (легация на Израел), Блатото (легация на Югославия), Бункера (легация на Швейцария), Кафенето (легация на Австрия) и др.