“Новата” вълна в османистиката отрича изцяло насилственото ислямизиране на християните

Евгений Радушев е секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Радков“

В няколко поредни броя на “Труд” разглеждам антибългарските писания на нидерландеца Махиел Кийл и, за съжаление, на доста многобройните му български последователи. Основни акценти в неговите “изследвания” са периодите на Второто българско царство (XII-XIV в.) и на първите векове от османското робство (XV-XVII в.) Според Кийл културата и изкуството на българския народ през въпросните столетия са на много ниско ниво и решително отстъпват на тези на другите балкански страни.

Няма как в книгите на нидерландеца да не се засяга болния въпрос за ислямизацията на населението в Родопите. Теренът там е силно “разкалян” след грубите и непохватни опити за всякакви “кръстилки” и “възродителни” процеси през предишното столетие. По този въпрос винаги се отива от едната в другата крайност. След като през 80-те години на XX в. беше вменявано, че всички български турци са помохамеданчени българи, днес “новата либерална” вълна в османистиката се опитва едва ли не да зачеркне проблема за ислямизацията, превръщайки акта на приемането на чуждата религия в “свободен избор” на християните. Впрочем това върви в крак с измислянето на всякакви евфемизми от рода на “османско присъствие”, целящи да завоалират тежките последствия от турското нашествие върху българския народ.

“Новата” вълна в османистиката отрича изцяло съществуването на насилствено ислямизиране на християните. Еманация на тази тенденция е пълното отхвърляне на т. нар. домашни извори - летописа на поп Методи Драгинов, хрониката от Голямо Белово и тази от Баткунския манастир “Св. св. Петър и Павел”. В обобщен вид и трите ръкописа свидетелстват за масови потурчвания в Родопите и прилежащата област, извършени най-общо в средата и третата четвърт на XVII в. И трите отбелязват 218 разрушени църкви и 32 (33 в летописа на Методи Драгинов) манастира между Станимака (Асеновград), Баня Самоковска (Голямо Белово) и Костенец.

Махиел Кийл е най-краен и направо се подиграва с тези ръкописи и с българите, които им вярват и така подхранват своето ниско национално самочувствие. По-назад не остават много български османисти, някои от които само преди четири десетилетия са били сред най-активните апологети и пропагандисти във “Възродителния” процес. Така изтъкнатият днес историк Евгений Радушев нарича самата представа за масово насилствено вкарване на християните в мюсюлманската вяра мит, а подходът - “възрожденско-митологичен”. “С времето използването на митове набра скорост и в модерната българска историография самият мит се превръща в своего рода документ.”

Научното развитие на автора на тези мисли до голяма степен илюстрира случилото се по нашите земи преди няколко века. През 2008 г. излиза фундаментален труд на Евгений Радушев за помаците от Западните Родопи, където са засегнати основните му виждания за ислямизацията. Обобщено това е тезата за “мирен”, а не насилствен процес, както и пълно отричане на домашните извори по въпроса.

В този труд срещаме следните генерални постулати: “Ислямизацията е въпрос, който не може да бъде решен в светлината на господстващата доскоро в българската историопис марксистка идеология с присъщото є политизиране на изследователския процес”; “Тогава (при “Възродителния” процес - Н. О.) господстваше идеята, родееща се с историческия мит, че актовете на ислямизация са били предимно насилствени”; “Фиксацията за ислямизационен апокалипсис се превърна в идеологема, положена в основите на “Възродителния” процес”; “При българските османистични проучвания... става дума за изоставане, дължащо се на идеологически ограничения на господстващата до неотдавна марксистко-ленинска схема, която не позволяваше, дори и наказваше, отклонения към “буржоазната методология”.

Но аз искам да обърна внимание на една рецензия на Е. Радушев върху докторската дисертация на млад османист, носеща датата 11 април 2017 г. Тя е напълно в синхрон с изповядваните от него през последните години схващания. Професорът заключава: “Тук не мога да не си спомня недалечното минало, когато на българските историци бе забранено дори да споменават, че в Източните Родопи живеят турци.”

Нека сега се върнем години назад, когато също на 11 април, но през 1985 г., в Кърджали е публикувана брошура, изградена върху лекция на Е. Радушев, изнесена чрез Дружеството за разпространение на полезни знания “Георги Кирков”. Целта е да се ограмотят хората от населените с турци села и да се разяснят постулатите на провеждания от БКП “Възродителен” процес. Тази брошура днес е антикварна рядкост, но съдържанието є е известно чрез излязлото през 2007 г. полезно изследване на историка Тодор Балкански върху различните “възродителни” процеси през XX в.

Съдържанието на това писание може да ни стресира. Радушев убедено смята, че благодарение на “Възродителния” процес “българските граждани с турско-арабски имена възстановиха своите български имена”. Нататък определя Турския възродителен процес като “довеждане докрай на българското Възраждане”. “Възстановяването на имената” той вижда като “ликвидиране на последните рани” от османското владичество. Накрая Радушев заявява, че разполага с непоклатими факти, показващи, че българските турци са всъщност “българи”.

Човек наистина трябва доста да се изпоти, за да открие тази друга страна от биографията на уважавания днес професор в престижния турски университет “Билкент” в Анкара. Сякаш някой нарочно е изтривал в интернет-пространството неудобните моменти от нея. И все пак - “написаното остава”, както твърдят класиците.

Е. Радушев е един от 15-мата автори, създали “учебника” на “Възродителния” процес под надслов “Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и Националновъзродителния процес”, издаден през 1989 г. В увода на въпросното пособие четем знаменателното: “В развитието на българската нация важно място заема процесът на възраждане и утвърждаване на българско национално съзнание у тези граждани на HP България, дедите и прадедите на които са били подложени на ислямизация и народностна асимилация по време на петвековното османско владичество.” И нататък: “Предложеният очерк има за цел да разкрие основните етапи в развитието на съзидателните, разрушителните и възродителните процеси, които протичат в историята на българския народ и по-конкретно сред българското мюсюлманско население от късното средновековие до наши дни.”

Няма грешка - това е същият Радушев, който през 2017 г. ще напише, че му е било забранено да споменава за български турци в Източните Родопи. Очевидно той неистово е желаел това, но е бил окован във вериги от комунистическата власт.

Нещата се изяснят, когато надникнем в архивите на БАН и всесилната Държавна сигурност. Оттам научаваме, че Евгений Радославов Радушев е секретар на създадения през 1986 г. Научно-координационен съвет по Възродителния процес към Президиума на БАН. А още от 12.08.1983 г. е секретен сътрудник на ДС с псевдоним “Радков”, а за службата си нееднократно получава възнаграждение. Твърди се, че за заслугите във Възродителния процес Радушев е удостоен с високия орден “Червено знаме”.

Не случайно разглеждам Евгений Радушев до Махиел Кийл. Но ако единият е нидерландец, то другият, доколкото ми е известно, е чист българин. И освен това нидерландецът Кийл никога не е променял своята позиция за разлика от българина Радушев. И нека турските колеги по-внимателно се вглеждат в биографиите на професорите, които канят в своите университети.