Удивителната житейска история на писателя Стоян Христов

Негова книга била любимо четиво на президента Рузвелт

Вестник „Труд” започва нова поредица „Страници от забравените книги”. Тя се осъществява с неоценимата професионална помощ на екипа на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. В тези страници ще бъдат представяни текстове от малко известни стари български книги, които и до днес удивляват читателя със своята непреходна свежест и оригиналност.

Случаят „Стоян Христов” е чудесна илюстрация за промяната в народността на българите от Македония. Същото може да се каже и за романът му „Мара” (1937), издаден у нас 6 години по-късно със заглавие „Една българка” от М. Г. Смрикаров. Книгата е включена в престижната поредица „Световни автори. Знаменити съвременни романи”, в превод и с предговор на Борис Табаков. По това време в тази поредица и в конкурентната й „Златни зърна” на Славчо Атанасов включването на роман от български автор е рядко изключение. През 1985 г. обаче романът е издаден в Скопие, като авторът разрешава думата „българи” да бъде заменена с „македонци”. Нещо, случило се и с романа на Димитър Талев „Железният светилник”, за което се вдигна шум напоследък.

Стоян Христов (Stoyan Christowe), както казва в предговора си Борис Табаков, е бедно чедо на македонската земя. Роден е през 1898 г. в село Кономлади, Костурско (сега Макрохори, Гърция). Илинденското въстание се отпечатва в детското му съзнание и на него той посвещава романа си „Една българка”. През 1912 г. Стоян се преселва в САЩ с чичо си и се установява в Сейнт Луис. Чичото обаче умира и Стоян си вади хляба по фабриките в града и по строежа на жп линиите в щата Монтана.

Упорит и жаден за знания, волен и неспокоен дух, той учи във вечерно училище и научава перфектно английски език. Завършва университет през 1922 г. Успява да стане кореспондент на в. „Чикаго дейли нюз” и се прочува с дописките си за гетата с чужденци в Чикаго. Около 1926 г. е секретар в българското генерално консулство в Чикаго. След близо 15-годишно емигрантство в САЩ се завръща в България като кореспондент на в. „Чикаго дейли нюз“. Отразява събитията на Балканите в периода 1927–1929 г. Сближава се с проф. Александър Балабанов и с писателя Елин Пелин, които го запознават с цар Борис ІІІ. Оттогава са интервютата му с царя, с Иван Михайлов, Владо Черноземски и др. В началото на 30-те години на миналия век Христов отново идва в България и пише за междуособиците в македонското освободително движение. Симпатизира на дясното крило на македонската организация, ръководено от Иван Михайлов.

Председател е на създадения през 1933 г. Комитет за защита на македонските права и свободи в САЩ. Изпратената от комитета делегация в Атина и Белград протестира срещу денационализацията и репресиите над българите в Гърция и Югославия. Впечатленията си Стоян Христов използва, за да напише книгата „Герои и палачи” (1935), която е била любимо четиво на президента Рузвелт. Намират я на бюрото му, когато той умира през 1945 г.

В автобиографията си „Това е моята страна” (1938) Христов се определя като българин от Македония. През Втората световна война обаче е аналитик в отдела за военни прогнози на Пентагона за Балканите. Тогава започва да симпазизира на Тито, като бива приласкан от властите в тогавашната югославска република Македония. През 1985 г. в Скопие издават съчиненията му в 5 тома, а той разрешава думите „българин” и „български” да се заменят с „македонец” и „македонски”. Не закъсняват и почестите – през 1986 г. е избран за член на Македонската академия на науките и изкуствата. Става почетен член на Дружеството на македонските писатели и доктор хонорис кауза на Университета в Скопие. За съжаление нямаме налично македонското издание от 1985 г., за да видим какво се е случило с цитатите от стихотворението на Христо Ботев „Молитва”, цитирано в „Една българка”. Стоян Христов умира през 1995 г. в град Дувър, щата Върмонт.

Действието в романа „Една българка” се развива в село Габърово, разположено в живописната долина на река Бистра. Съпругът на Мара е обесен от турците на моста на Вардар в Скопие, а синът й Павел е кръстен в освободителното дело от Гоце Делчев. Павел става след това деен участник в замислите на солунските атентатори и в Илинденското въстание. Борис Табаков пише в краткия си предговор: „В целия роман две основни нишки ясно се очертават – нишката на живота... и нишката на още по-възвишения живот на българската душа в Македония, на нейните трепети и борби, на неудържимия й стремеж към върховния идеал”.

Догодина се навършват 120 години от рождението на Стоян Христов, добър повод за отбелязването й съвместно от двете съседни страни.

Превел от английски Борис Табаков

Откъс от „Една българка“ на Стоян Христов

Щом веднъж се намери на улицата, Мара забави крачките си от страх да не им се види чудно на хората, че толкова много се е разбързала. В един двор видя десетина момчета да крачат напето на редица, един зад друг, по натрупания тор, като че беше някой балкан, и да пеят бунтовнически песни. Тя забърза по пътя си, но тънките, пискливи гласчета на момчетата я догониха, откъслеци от песента я жегнаха като с нож: „Напред, на бой... на бой за свобода... Който е страхлив, дома да си седи... като дърта баба хурка да върти... сълзи да си лее, да плаче, да жалее...” крещяха момчетата безстрашно, предизвикателно, защото сега нямаше вече заптиета в село.

Като излезе на шосето към нивата, където снаха й Рина работеше, Мара пак ускори крачки. Скоро се намери сред нивите и ливадите, бухнали от буйната растителност. На едно място тя протегна чувствителната си ръка и стисна един кичур гъвкава трева, па почувства живота в нея, сякаш държеше жива птичка между пръстите си. Щом Мара стигна до нивата, където Рина копаеше, нещо се скъса в душата й, всички нейни чувства, съживени допреди един миг, сега изтекоха и оставиха цялото й същество пусто и празно. Цялата долина се превърна за нея в гробища. Един селянин я откара до дома й с волската си кола. Тя седна в колата, облегна се о ритлите. Очите й бяха сухи, само светеха със странна, застрашителна светлина.

Гоце Делчев продължаваше да живее в сърцата на своите сънародници и мощният му дух витаеше над земята, обаче върху нежните плещи на Дамян Груев се падна тежката задача да поведе народа във въстанието срещу империята на султана. Груев и романтичният и пътувалият надалеко Борис Сарафов образуваха главната квартира и върховното командване на революцията. Те определиха в кой ден да избухне въстанието – Илинден, ден достатъчно напреднал в лятото, за да имат посевите възможност да удреят и да бъдат пожънати, но и не много късен, та да не може лошото есенно време да застраши успеха на въстанието, ако продължи то с месеци.

Дамян Груев си припомни Крали-Марковите легенди, които беше чувал като дете. Той беше виждал развалините на Марковите кули над града Прилеп и си представяше кръвопролитните борби на Крали Марко с войските на султан Баязид Илдъръм – Мълнията. Като стоеше сега тука, навръх планината, в навечерието на въстанието и гледаше равнината и далечния град Прилеп, Груев си припомни, че същият Крали Марко се е борил с чудовища и дракони, за да освобождава цели села и долини от страшните им нападения.

Дамян Груев после извърна лицето си от дивната гледка пред себе си и погледна към хората си, разположени между скалите като ято орли. Между тях имаше стари войници, бивши хайдути, които не признаваха никаква власт, освен своята собствена, хора, превърнали балкана в свой дом. Те се бяха впрегнали в редовната революционна организация, основана от Дамян Груев, и сега бяха готови да изгорят в огъня на революцията, за да може други да станат свободни. Мъже с бради, с грамадни мустаци – цели къдели, с дълги коси и космати гърди. Те имаха вид на хора, родени от балкана; в тях се съзираше част от грубостта на дъбовете, от мощта и издръжливостта им. Приличаха на герои от балканските песни и епопеи, върнали се към живота. Когато ги погледна сега, Дамян Груев изпита известно угризение на съвестта си, защото тяхната участ му се виждаше не твърде различна от съдбата на горски звяр, опитомен и впрегнат в ярема да работи и да се трепи.

• • •

Докато Груев стоеше унесен в тези размишления, в планината пристигна попът на Габърово, да освети знамето. Слънцето се бе наполовина закрило зад далечните хълмове, а върху равнината и из долината надвисваха синкави прозрачни изпарения.

Попът занарежда през носа си църковни слова, раздрънка кадилницата, разпръсна около себе си кълба от синия пушък на тамяна, па потопи китката босилек в котлето със светената вода и поръси знамето – черно копринено знаме, върху което някои жени от Габърово бяха извезали напреко със злато думите: „Свобода или смърт”.

Бунтовниците стояха наоколо гологлави, с приведени глави. Попът пак потопи босилека в светената вода и поръси приведените чела. После – със златосребърните си одежди, грейнали под лъчите на замиращото слънце, той издигна към небето двата пръста на дясната си ръка и измоли Божията благословия над четниците и водачите им, както и за самата революция.

– О, Боже Всемогъщи – замоли се свещеникът с дебел, звучен глас, – благослови справедливата ни борба и деня на нашето въстание. Благослови тези мъже. Запази Македония в този ден от Страшния съд!

Груев и Сарафов коленичиха пред знамето, поеха в ръка крайчеца на копринения плат, целунаха го благоговейно, а свещеникът направи кръстния знак над главите им.

• • •

...Върволица турски войници се стичаше по северния склон. В тъмносини униформи, с яркочервени фесове, ордите на Назър паша се стекоха в долината и наводниха нивите и селата. До обяд войнишките редици преполовиха пътя, а към залез слънце стигнаха дъното, където двете планински вериги се срещаха и образуваха южната граница на котловината. Бистра блестеше като сребърна лента из помрачената долина.

Когато слънцето потъна зад билото на планината, войнишките тръби изсвириха и призоваха хилядите войници на обичайната вечерна молитва за султана. Тъй както се молеха за живота на султана, турските орди донесоха смърт на долината. Защото щом се спусна нощта, те отвърнаха на огньовете, запалени от въстаниците, като хвърлиха в пламъци селата им. Десетината села покрай Бистра пламнаха едновременно. Къщи, хамбари, обори, купи и кръстци, непожънати ниви и всичко бе погълнато от чудовищните пламъци.

От височините, където хората стояха сред непрогледния мрак на нощта, изглеждаше като че ли земята се бе разтворила, та бе издигнала огньовете, които вечно горят в нейните недра. Нито един мъж или жена не заплака, само децата се разреваха. Децата дадоха гласност на неизмеримата тъга... Нещо в риданията им сякаш казваше на възрастните: „Не стига само плач за тази поразия! Нещо повече от плач трябва!”.

Със сухите си непросълзени очи и Мара се взираше надолу към пламтящия ад. Рина седеше до нея като зашеметена. Огньовите сякаш бяха овъглили вече душата на горката Рина и обгорили чувствата й. Тя нито веднъж не проговори през цялата тази нощ. По едно време някой извика: „Нека да горят! Всичко да изгори! Дано турците изгорят с него!”. Подтикната от тези думи, Мара само с две думи се обади: „Горките пчелички!”, промълви тя разсеяно. Пред очите й се мяркаше картината как прилежните малки творения горят в огъня като зърна на кафе.

• • •

Щом предната редица стигна до края на гората, откъдето се извиваше нагоре голата гърбица на върха, те се сепнаха, хукнаха назад, разпищяха се: „Турци! Турци!”. Войската от другата страна на планината се беше изкачила вече на върха...

Сърцераздирателният писък „Олеле!” разтърси цялата планина. Зловещите сатанински фигури се нахвърлиха върху безпомощната тълпа и започнаха клането.

Нямаше спасение – освен в смъртта.