Ще модернизираме ли Българската църква?

Вселенският патриарх Негово всесветейшество Вартоломей Първи даде заявка за такова намерение в словото си по повод опелото и погребението на българския патриарх Неофит, починал  преди десет дни. Малцина забелязаха, малцина (начело с медиите) обърнаха внимание на един тънък момент в неговата реч и затова се налага да се спрем на него, но първо искам да ви разочаровам.

Бързам да разочаровам всекиго, сгрешил да почувства прилив на оптимизъм от заглавието. Ще го разочаровам, но няма да му се сърдя, защото всички нас, от всички последни поколения след Възраждането през XIX век, са ни обработвали да приемаме, без да се замислим, че модернизацията е нещо хубаво, а нейното отсъствие е едва ли не нещо срамно. Възпитавали са ни, че извън всяко съмнение е по-добре нещо да е модерно, отколкото да е демоде.

Наистина технологиите са в прогрес, особено информационните и комуникационните технологии. Наскоро дори се шегувах, че очаквам всеки момент да се появи приложение за Андроид и OS, което успешно да замести тоалетната хартия. Но пък дали и всички технологии са в прогрес? Автомобилите например не са, ако изключим електрониките. Хладилниците, печките, пералните, миялните – новите модели на едни и същи марки и класове са по-лоши от старите.

Но да не издребняваме с предметите за битова употреба, защото в полето на духовното прогресът е категорично обратен и там почти всяко по-ново, сиреч всяко модерно, е своего рода отстъпление в сравнение със старото. И това е обяснимо, защото когато се отклониш от правия път, колкото повече вървиш, толкова повече се отдалечаваш от него.

Опитват се да сложат знак за равенство между „модерно“ и „добро“ по съвсем обясними причини. Човечеството е огромно. За да могат да съществуват в що-годе цивилизована общност, е необходим някакъв нов световен ред. И с неговото налагане са се заели, както може да се очаква, добрите стари горделивци още от времената на гностиците, та и преди това чак до техния праотец Денница. Техният нов световен ред, разбира се, не е естественият нов световен ред – Царството Божие след Осмия ден и Страшния съд, – а нещо друго, някакъв „земен рай“ тук и сега без Бог.

И понеже новият световен ред на горделивците е лъжа, то те страстно желаят да изтрият от умовете на хората стария, истинския нов световен ред.

Живеем със заблудата, че всяко по-ново е по-добро от всяко по-старо, само заради това, че е по-ново. Няма безкраен прогрес, не знам на какво разчитат. Толкова сме опиянени от този възход, че пропускаме да видим първите признаци на неговия упадък. А те са именно там – в политиката с нейния безпътен либерализъм и в изкуството в безплодната му постмодернистична уродливост.

Стигнахме дотук, защото бяхме християни. Сега се правим на нещо повече от това (сякаш има такова нещо!) и заслужаваме възмездието си, което просто все още не се е случило, защото дълготърпеливият Творец се надява, че ще се поправим.

Един акцент от словото на Вартоломей

Страхувам се, че след смъртта на нашия патриарх Неофит ще се активизират всички, които желаят да тласнат Българската църква по пътя на модернизма. Аз се страхувам, вие се страхувайте, ако искате. Няма да се връщам във времената на Атинагор, няма да се връщам в генезиса и историята на икуменизма – не ни е това темата. Ще цитирам само няколко изречения от речта на сегашния Вселенски патриарх. Той казва:

„Беше [патр. Неофит – б.м.] полезен сътрудник още като митрополит по време на Четвъртото предсъборно всеправославно съвещание в Шамбези, Женева, през 2009 г…. Но и след две години по време на свиканото подобно съвещание на предстоятелите в нашия Патриаршески център в Шамбези, той положи с готовност своя подпис заедно с останалите върху съответните общи решения. Но, за съжаление, не ни беше дадено благословението той, както и възлюблената Българска църква, да присъстват и да участват активно – въпреки общото тогавашно решение – в събралия се подир пет месеца на о-в Крит Свят и Велик събор на Православната църква.“

Това ли е най-важното, когато е починал един човек? Че не сме отишли в Крит? Че сме провалили икуменическия хепънинг? Очевидно е важно, защото нашето отсъствие попречи да се легитимира един събор, който, според определението в становището на Синода, „не е нито Велик, нито Свят, нито е Всеправославен“. Не е такъв, защото (пак там) документите му „съдържат несъответствия с православното църковно учение, с догматичното и канонично предание на Църквата, с духа и буквата на Вселенските и Поместните събори“, защото се изопачава значението на понятията „единение“, „съборност“ и „църква“, отварят се вратите пред инославия и ереси, като им се дава индулгенция, без да се изисква от тях покаяние. А още по определенията на свв. Апостоли общението с хора извън Църквата се наказва с отлъчване.

Да, ако не друго, съборът в Крит извън всякакво съмнение беше модерен. Собственият му графичен символ говори за това (виж снимката).

Под свода на дъгата (ех, тази дъга!) три човечета до кръста в пламъци теглят с въжета съответно кръст, Давидова звезда и полумесец. Дъгата обединява тези символи в стилизирания си спектър, а човечетата ги теглят ли теглят. Къде ги теглят? Очевидно в пламъците. Аз поне така го разбирам и ми звучи съвсем логично. Алегория на синкретизма. Апотеоз на църковния модернизъм.

Идеологически модернизмът (а в т.ч. и икуменизмът) се крепи на два стълба – релативизъм и синкретизъм.

Релативизмът приема, че абсолютно всичко е относително, включително и истината. Християните знаят, че истината не е нещо, а Някой, но за релативизма тя не е повече от призрачно „нещо“, което е на практика „нищо“. Заради релативизма приемаме за нормално сношаването на мъже с мъже и на жени с жени – това е тяхната си истина, на която имат „естествено право“ и щом е истина, значи е нормално.

Синкретизмът пък казва, че истината е все пак една и многото индивидуални истини са просто парченца от нея. Така че ако ги съберем в едно, ще получим цялата и окончателна Истина. На това залага икуменизмът. Той учи да пренебрегнем различията и да се фокусираме върху общото, докато през цялата си история Църквата се е мъчила (и е успявала) да отсече именно различията, колкото и малки, колкото и незначителни на пръв поглед да са те, защото „…не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34). Често различията са конкретни ереси като незначителното на пръв поглед filioque, и затваряйки си очите за тях, и ние действаме еретически. Неслучайно наричат икуменизма последната всеерес.

И по същата причина го смятат за нещо добро – защото е модерно. Как може, щом е модерно, да не добро! И как може да е добро нещо демоде, старо и примитивно! Като Евангелието, да речем. То не е лошо, дума да не става! Само дето от време на време се нуждае от модернизиране или от „догматическо развитие“, както го нарича кардинал Джон Хенри Нюман за радост на всички модернисти. Идеята на тази концепция е, че Христос не ни е дал учението си веднъж завинаги, а откровението продължава в съответствие с историческото ни интелектуално развитие. От което излиза, че Христос се е въплътил и проповядвал с цел да поизлъже малко. Както казах: радост за всички модернисти!

Вие си преценете. Всеки опит да се обърне църквата към икуменизма е опит тя да бъде модернизирана. Ако смятате, че модернизмът, според който всяко по-ново е по-добро от всяко по-старо, е добро, значи нямате проблем. Ако смятате, че прогресивизмът, според който историята върви само напред и нагоре и така до безкрай, е добро, значи нямате проблем. Лично моят проблем ще се реши, когато Картаген бъде разрушен, разоран и посипан със сол.