Какви ли не превъплъщения има любовта в хилядолетните си варианти в изобразителното изкуство, музиката и литературата! Но как тя се „разсъблича” в цялата йерархичност на символа „планина” – от лоното до върха, от реалността до алегорията, от страданието до възторга... За всичко това ни разказва Илко Славчев в новата си стихосбирка „Любовта разсича планините” (изд. „ПАН”, 2019). Ще прочетем поезия, която е като тежкия дъх на алпиниста, като кристалния въздух високо в планината, като кръговрата на природата – връхлита ни една облагородена енергия, с хуманистичен и оптимистичен заряд. От съвременна гледна точка поетът навлиза в разплитането на вечните екзистенциални проблеми и морални категории: смъртта и душата, желанието и отплатата, присъствието и отсъствието на Бог, силата и поклона на човека към природата, мечтата като последно спасение. Три са неговите мантри: вино, жени и планини.

Премиерата събра десетки изкушени от тази симбиоза в Литературния клуб на Столичната библиотека под надслова „Поет на планината”. Събитието се водеше от литературния критик Марин Георгиев, който сподели, че познава първите стъпки на автора още от студентските му години в началото на 80-те: „Днес в неговата поезия планината е разсечена от една много нежна граница между земното и небесното, като едното прелива в другото. Илко е един неосъществен хъш, улавящ естеството на природата, притежаващ детско учудване пред Божия свят”.

Предговорът в книгата е дело на Здравка Евтимова, която и на премиерата направи детайлен анализ на посланията и стила на автора. „Илко Славчев създава поезия, която остава в мислите, ежедневието, в кръвта на читателя като мека светлина, даваща смелост... Силата на неговата поезия може да се сравни с мощта на подземна река, която разсичайки камъка, вае красота. Често стиховете му са кодирани послания:

И камъкът, с добрите

намерения да бъде връх,

търкаля го водата.

Изтичат пясъчните дни.

И в плоския живот на дъното

под добрите намерения

се крие мъх.

За Илко, непоправимия мечтател, мечтите са възможни единствено когато е достигнал до „безкрай самотни върхове”, когато е открил, че „сезоните на красотата са в друго измерение”, че „залезът си ляга измамен върху прокълнат, самотен, невидим баир”, че „снегът е приказка, която тъпчем” и най-страшното настъпва в мига, когато „бягаш от себе си”. В този миг поетът открива за всички хора истината „Тук приятел ти трябва, не само мечти”, защото най-светлата, най-здравата съставна част на мечтата е приятелството. Ако ние, хората, сме свещите на Бога, то Илко Славчев е един магически часовник, който успява да отмерва минутите на щастието. Планината се изразява чрез неговия глас, който е дълбок като тътена на планината” – каза Здравка Евтимова.

Издателят Любомир Русанов разказа за дългогодишното си приятелство с Илко Славчев, отбелязвайки, че „ПАН” е издало 4 негови поетични книги. Той припомни имената на над 15 автори от същото поколение, които неговото издателство е популяризирало през 90-те години. „За Илко поезията е един дълъг път на завръщане през изкачване на планината. Един нов начин на живот, път към младостта. Той се е сраснал с планината, от нея черпи енергия за живот и творчество” – каза Л. Русанов.

Авторът беше лаконичен: „Мечтая да имам време да мечтая”. В авторския рецитал звучаха 6 стихотворения от „Любовта разсича планините”.

От новата книга:

Илко Славчев

Животът е всичко

На Булат Окуджава

Плаче детето – изгубило е играчка,

плаче момчето – изгубило е любов,

плаче мъжът – изгубил е пари,

плаче старецът – изгубил е всичко.

Детето се смее на всичко,

момчето нехае за всичко,

мъжът е за всичко,

старецът свиква със всичко.

На стареца дайте играчка,

за да забрави.

На мъжа дайте любов,

да се забрави.

На момчето дайте пари

и ги забравете.

На детето – да не забравите –

дайте му всичко.