Забравените успехи на българската културна дипломация

Наследството на международните писателски срещи

В тях взимат участие над 300 чуждестранни писатели, а българските са повече от 100

В епохата на тотална конфронтация между Изтока и Запада

Днес, когато светът е разтърсен от заплаха за ядрена война, когато в сърцето на Европа се избиват братски народи, става ясно, че уроците на историята не са прочетени. Задавам си въпроса: защо политиците игнорират мнението на интелектуалците? Те са пророците на цивилизацията. Теми като ядрено разоръжаване, свобода на личността, свободно пътуване на хора и идеи бяха в дневния ред на преговорите между Михаил Горбачов и Роналд Рейгън през 80-те години на 20. век, защото големите умове – учени, писатели, хора на изкуството – настояваха за край на омразата. Всичко, което постигнаха предходните поколения, преодолявайки „Желязната завеса“, днес е изхвърлено на бунището на историята.

Каква беше ролята на България в този процес? Макар и незначителна като територия, нашата страна предложи иновативна формула за разрешаване на  политически, военни, етнически и религиозни конфликти. И това беше постигнато чрез културното сътрудничество – чрез провеждането на Международни писателски срещи в София.

На 25 септември се навършиха 3 години от кончината на поета Любомир Левчев. Той остави неизтриваема следа в литературата ни, но още по-значима е траекторията на неговата дейност като вдъхновител, организатор и пряк реализатор на декадата на Световните писателски срещи в София (1977 – 1986). Много преди рухването на Берлинската стена, чрез силата на харизмата си на творец, оратор, генератор на идеи Левчев проби „Желязната завеса“.

Нека припомним влиянието на тези форуми. Навършиха се 40 години от провеждането на знаковата Четвърта международна писателска среща (29.09 – 6.10.1982).

До този момент Съюзът на българските писатели, ръководен от Пантелей Зарев (1977) и от Любомир Левчев (от 1978 нататък), е провел три форума с небивал успех: 1977, 1979, 1980 г. Те минават под мотото „Мирът – надежда на планетата“ и в тях взимат участие над 300 чуждестранни писатели, а българските са повече от 100. В столицата ни пристигат и се изказват творци от световен ранг: Жан-Ерве Базен (Франция), Габриел Гарсия Маркес (Колумбия), Гор Видал (САЩ), Кармен Конде (Испания), Леонид Леонов (СССР), Мигел Отеро Силва (Венецуела), Марио Варгас Льоса (Перу), Джон Чийвър (САЩ), Джани Родари (Италия), Рафаел Алберти (Испания), Уилям Сароян (САЩ), Янис Рицос (Гърция), Пиер Гамара (Франция), Уилям Мередит (САЩ), Евгений Евтушенко (СССР), Джеймс Олдридж (Великобритания), Жоржи Амаду (Бразилия), Фридрих Дюренмат (Швейцария), Ален Боске (Франция), Амрита Притам (Индия)...

Любомир Левчев и Гор Видал

Под отправеното „Възвание за мир“ по време на Първата среща се подписват 115 писатели от цял свят. Имената им са отлети от бронз на мемориална стена пред залата в парк-хотел „Москва“, където се е провела срещата.

Много по-късно Любомир Левчев дава своята оценка по един метафоричен начин: „Във времето на най-задушливата изолация, във финалния разгар на „Студената война“ ние искахме да пробием отвор в „Желязната завеса“. Разбира се, такава дързост не можеше да бъде тема на един безумец. Софийските международни писателски срещи търсеха родословието си в историческия опит на Волтер и Фонвизин през 18. век, на Юго и Тургенев през 19. век, на антифашистките писателски конгреси в Париж и Мадрид през 20. век, в заветите на Ромен Ролан, Анри Барбюс и на всички писатели от цял свят, които предсказваха и гасяха огъня на две световни войни... Когато „Одата на радостта“ на Бетовен (преди да е станала химн на Европейската общност) откри първата среща, когато Жан Ерве-Базен обяви началото ѝ, видях мои колеги с насълзени очи“.

В края на 70-те писателите усещат, че методите на идеологическо администриране в културната област пречат на естествения ход на обществото. Ценността като естетическо понятие продължава да се пренебрегва за сметка на външно заявената партийна оцветеност. Чрез диалога с чужди писатели те желаят собственото си обогатяване, разширяване на идейните си и естетически хоризонти.

Затова и радостта от провеждането на международни срещи в София е огромна. Реалните постижения надминават очакванията. Намерени са действителни пътища за сближаване и единство на народите в епохата на тотална конфронтация между Изтока и Запада. Световният отзвук след Първата среща инспирира Людмила Живкова за нови инициативи с подобен характер: още през лятото на 1977 г. тя лансира идеята за Международната детска асамблея „Знаме на мира“; през есента въвежда в действие „Всенародна програма за естетическо възпитание“, вдъхновена от идеите на Николай Рьорих, чиито картини са представени в София, а стиховете му – преведени на български език. Програмата скоро се превръща в „Дългосрочна комплексна програма за хармонично развитие на личността“.

Популярността на софийските срещи расте; през 80-те години идват все повече автори. Отзвукът в чужбина е изключително силен. Като общо въздействие те се оказват сполучлив опит за лансиране на нов подход в дипломацията, а именно: културната дипломация. България е припозната като отворена за културни и общочовешки влияния държава, съсредоточие на хуманистични инициативи, ядро за творчески интензитет в областта на литературата.

Започва провеждането на подобни срещи и в други страни: 1980 – „Германо-германски диалог“ в Мюнхен, чиито организатори разпространяват „Апел на писателите на Европа“, като копират слоугъна на нашите срещи. Под този апел се подписват 450 писатели, сред които са Макс фон дер Грюн, Хайнрих Бьол, Мартин Валзер, Макс Фриш, Бернт Енгелман (председател на Съюза на немските писатели), Ханс-Петер Блоел (председател на Съюза на баварските писатели). Подписва се и Вили Бранд – Нобелов лауреат за мир, канцлер на Федерална република Германия. Именно неговата политика на смекчаване на отношенията е в основата на разбирателството и сътрудничеството между Източния и Западния блок през 70-те и 80-те години.

На 29 септември 1982 г. повече от 150 писатели се включват в дебатите на Четвъртата международна писателска среща в София. Темите са: „Единството на общочовешкото и писателското движение за мир – изстрадан исторически опит и залог за успех“, „Литература на надеждата или литература на отчаянието“, „Преводът на художествена литература – връзка между националните култури и делото на световния мир“ и „Книгата в служба на мира“. За почетен председател е избран англичанинът Джеймс Олдридж, а работен председател е Любомир Левчев.

За форума са акредитирани 30 чуждестранни и около 150 родни журналисти. В залата са приветствани Андре Стил (Франция), Андрей Вознесенски (СССР), Азис Несин (Турция), барон Артур Оло (създал в Брюксел Световната къща на поезията), Уилям Мередит (САЩ), Иняцио Ботита (Италия), Кармен Конде (Испания), Макото Ода (Япония), Сергей Михалков (СССР), Бернт Енгелман (ФРГ), Джеймс Олдридж (Великобритания), Джон Балабан (САЩ),  Рафаел Алберти (Испания) и др. Групата на немците е от 13 писатели, французите са 7. От далечни дестинации долитат: Уинстън Орильо (Перу) и Ноел Хилиард (Нова Зеландия).

Освен официално подготвените изказвания, възникват и импровизирани. Азис Несин предлага да се основа Световен съюз на писателите с постоянен център в София. Ервин Фишер вижда София като един постоянно действащ Секретариат. Теодор Калифатидес издига идеята за издаване на международно литературно списание. Дискусиите се разгарят – Ейдриън Митчел държи форумът да се раздели в два салона – един за подготвените изказвания и един за свободни дискусии. Вклинява се и темата за половата дискриминация: Дороти Лайвси (Канада) анонсира идеята да се канят повече жени-писателки. В изказването си Еманюел Роблес (Франция) лансира тезата, че дясномислещите интелектуалци трябва да бъдат представени в по-голяма степен, за да създадат необходимия алтернативен ракурс... Но дали общественият климат у нас е бил готов за такава радикална свобода на мненията? Все още Леонид Брежнев е жив, все още не е задухал Вятърът на промяната в СССР, а в България вече се говори за свобода на мненията, за алтернативен канон...

Никифорос Вретакос (Гърция) заявява: „Живеем във време, когато едва преодоляваме смъртта си. Не е възможно всеки човек на тази земя да осигури два пъти смъртта си, когато всъщност разполага само... с един живот. Какво можем да направим? Много пъти съм говорил в моята страна за една международна среща на интелектуалците. Няма да преувелича, ако кажа, че бъдещата смърт виси на отсрещната стена. Нека създадем един мирен океан, където да захвърлим всички оръжия“. Андре Стил казва: „Само невъзвисените могат да бъдат войнолюбци“. Ейдриън Мичъл се интересува от психическите деформации: „Страхът от ядрена война предизвиква изменения на човешката психика и човек се люшка от надежда към отчаяние“.

В обзорна статия за сп. Epeγna („Изследване“) Никос Папас отдава заслужено признание на българските организатори и поставя писателските срещи в авангарда на световната политика: „Инициативата на България е единствена по рода си в целия свят. Желанието на мирните хора е една несъкрушима сила. И ако търговците на войната са въоръжени до зъби, то думите на поетите представляват онзи материал, който ще стопи железата и техните престъпни цели“.

Основна метафора на форума става Вавилонската кула, а Леда Милева предлага да се създаде „Библиотека на мира“. 

Срещата завършва с Обръщение до всички съвременници, в което се казва: „Ние се обръщаме към онези, които ръководят политиката на своите държави. Излезте с открита мирна програма. Отречете се от първа употреба на ядрено, химическо, бактериологическо и така наречените „конвенционални“ оръжия на войната. Пренасочете цялата обществена дейност към мирни програми. Нека културата и изкуството станат арена за най-високи човешки и международни стремежи“.

Деловата част завършва на 1 октомври. Но културният обмен и опознаването на българската действителност продължават до 5 октомври с 4-дневна обиколка из страната – в Пловдив и Варна.

Когато в съвременен контекст се поставя въпросът за недофинансирането на родната културата, е редно да припомним как политиката на НРБ подкрепяше писателското слово. Мащабите на тези форуми впечатляват и днес. Би трябвало днешните правителства да ползват този модел, защото той е проверен механизъм за издигане на националното самочувствие, за реклама на културно-историческото и природно наследство, за стимулиране креативността на нацията.

Ето какво се случва по-нататък. На 23 октомври 1984 г. в София американският писател Ърскин Колдуел открива Петата международна писателска среща. Знаменателна остава в историята неговата фраза: „Неприятелите убиват неприятели, но приятелите – никога приятели!“.

Ърскин Колдуел и Любомир Левчев

По време на заседанията, на вечерите и пътуванията някои артистични натури рисуват колегите си, други не се включват в дебатите, защото умът им зает с избухнал в съзнанието стих, който написват на салфетка. Архивът на Любомир Левчев е съхранил портретите, които той прави в движение – върху случайно намерен лист или върху салфетка. Така са се родили великолепни графични портрети на Уилям Сароян, Аркадий Ваксберг, Андрей Вознесенски, Ърскин Колдуел.

Портрет на Уилям Сароян на салфетка, дело на Любомир Левчев

През ноември 1984 г. японският вестник „Йомиури“ изрича определението: „София е Хелзинки на литературата“.

Постепенно чрез обновяване на инерцията от предишните срещи се достига до дълбочината на писателския занаят.

Политически озвучените семинари отстъпват място на творчески въпроси. Процесът на генериране на нови идеи се развива в геометрична прогресия. Това се вижда през октомври 1986 г., когато в София пристигат новите генерации автори и придават постмодерен чар на Шестата международна писателска среща. Кое е обаче особеното в геополитическата обстановка? На 26 април 1986 г. Европа е разтърсена от Чернобилската авария. Съветското ръководство – в лицето на Михаил Горбачов, прикрива до 14 май подробностите за жертвите и радиацията в резултат на тази невиждана катастрофа. Тя всъщност отваря очите на милиони хора каква опасност представляват ядрените реакции – независимо за мирни или военни цели се използват. Досега ядрената надпревара се е водила на теория. Все повече политици осъзнават истинския размер, капацитет и унищожителна сила на една бъдеща ядрена война.

На 4 август 1986 г. Л. Левчев изпраща до петима президенти писмо, което завършва с въпроса:

– Как виждате бъдещето на света? Как виждате бъдещето на човека и неговата цивилизация?

Американският президент Роналд Рейгън отговаря с писмо на 16 октомври 1986 г., в което прави детайлен анализ на политическата обстановка. Той цитира Томас Джеферсън –„Предпочитам мечтите за бъдещето, отколкото историята от миналото“, изтъквайки, че този афоризъм е основна черта на американския характер – вяра, въпреки разочарованията, надежда в отчаянието. По-нататък в текста се набляга на свободата – лична и обществена: „Истинският мир почива на зачитането на правата на човека, на желанието за мирно разрешаване на противоречията и на премахване на изкуствено поставените прегради пред свободното общуване на хора и идеи. Заглушаването на писателския глас, където и да било, подкопава мира. Ние се стремим към мир, който представлява нещо повече от липса на конфликти. Стремим се към мир, който да произтича от нашето съзнание, че като съседи уважаваме нашите права и задължения на човешки същества, онази възвишена искра на безкрайна добродетел, която прави конфликта между нас невъзможен“.

Писмо-отговор на Роналд Рейгън до Любомир Левчев

-----------------

Едно невероятно съвпадение ни подсказва, че българският форум е в синхрон със световни процеси. На 27 октомври 1986 г., в италианския град Асизи папа Йоан Павел Втори инициира Световен ден на молитвата за мир с участието на представители на религии от целия свят. Религиозните общности осъзнават необходимостта от организирани действия на влиятелни лидери в борбата за мир. Хиляди хора, изповядващи християнството, исляма, юдаизма и будизма, се обединяват в един и същи ден с призив за мир между народите. Това събитие в следващите години се повтаря, а през 2002 г. общата молитва е отправена от 220 патриарси, кардинали, пастори, равини, имами. Това се случва в огромна „виртуална базилика“, която е построена специално до базиликата „Свети Франциск Асизи“. Пътищата на сближаване съединяват духовните и културни послания за общо помирение.

Символиката мир – творчество – духовност се налага през 80-те години в световната политика благодарение и на българските усилия.