През 1880 г. бесят бандитите публично

Ген. Ернрот поръчва на най-голямата въжарска работилница 80 метра въже. Трябва му за бесилки!

Само за шест месеца правителството на Драган Цанков успя да пребори организираната престъпност. Вече три десетилетия в условията на демокрацията управниците се мъчат да изчистят тази язва. Или не могат, или не искат!

Веднага след Освобождението банди тероризират княжеството. Обират къщи и дюкяни, правят засади по пътищата. Най-много са отвличанията за откуп, защото хайдуците рискуват малко, а получават много.
Шайките са неуловими, понеже са свързани с висши държавни служители. Престъпният свят разполага с информация за движението на полицията и армията, знае кога да направи удар и как да се покрие.

„Разбойниците бяха добре въоръжени, имаха муниции, скривалища, калаузи.* Те ходеха на големи чети и не се бояха да влязат в бой с войската“, пише Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“.

През юли 1879 г. в шест окръга и една околия е обявено военно положение. Ефектът обаче е слабоват. През февруари 1880 г. вътрешното министерство пуска циркуляр за борба с престъпността, но и той не дава резултат. Нужни са специални мерки, пледира Драган Цанков в Народното събрание и предлага лаконичен проектозакон. Първият член на документа гласи:

„На военния министър генерал Ернрота привременно се дават извънредни, сиреч чрезвичайни, пълномощия, като му се подчиняват всичките военни и граждански власти в ония окрузи, които с княжеския указ от 10 юлия миналата 1879 г. под №5 се обявиха във военно положение, и му се предоставя правото да предава на военния съд жителите, обвинявани в работи, които имат отношение към разбойничество.“

Вторият член отвързва ръцете на министъра да отстранява чиновниците до окръжен началник включително. Третият отменя февруарския циркуляр. „Друг някой начин по-добър има ли. Вярвам, че няма. Заради това желая да се приеме“, отсича Стефан Стамболов, който е подпредседател на парламента.

Законът е приет, публикуван е в „Държавен вестник“ и Казимир Ернрот поръчва на най-голямата въжарска работилница 80 метра въже. Трябва му за бесилки!

Той е финландец, в жилите му тече и малко шведска кръв. Като генерал от руската армия участва в Освободителната война. Военен министър е от 4 април 1880 г. В дневника си Константин Иречек го нарича „железен мъж“, всички треперели от него.

Веднъж някакъв депутат дръзнал да направи запитване за нередности във военното министерство. Ернрот се изправил в камарата, смразил с поглед народните избраници и изрекъл: „Кой е тоя, който ме е интерпелирал? Желая да го видя?“ Всички онемели, а авторът на питането се свил на банката и отвърнал: „Няма го!“

„Ернрот изпълни своята задача с голяма вещина. Той устрои селска стража, създаде за селата обща отговорност за престъпленията на тяхното землище и се показа според нуждата крайно жесток“, описва действията му Симеон Радев.

Уловените бандити са съдени по къса процедура и веднага са бесени. За да имат възпитателен ефект, екзекуциите са публични - на мегдана или сокака. В село Реджеб махле например въжето намазват четирима разбойника. Тук дори няма време да се скове бесилка, злодеите увисват на едно високо дърво.

При прочистването на страната се водят истински битки. „Дописки от полето на военните действия“, гласи заглавие във вестник „Витоша“, който отразява събитията. Специален кореспондент на газетата се среща в Лопушна с поручик Енчев. В петък преди Връбница шайка хванала в гората четирима селяни от Драгоево, разказва той. Триста империала откуп поискали хайдуците. Единият отвлечен слязъл в селото и донесъл девет монети. После се върнал за още осем и другарите му били освободени.

Енчев е изпратен да направи разследване. Той тръгва само с двама войника и двама доброволци. По пътя офицерът забелязва в шумата въоръжен мъж. Нашите стрелят, от гората им отвръщат двадесетина пушки. Доброволците си плюят на петите, а Енчев със солдатите завързва неравно сражение.

Усетили силата си, разбойниците дърпат напред. Тогава поручикът нарежда да извадят тръбата и изсвирят „Наступление!“. Сигналът стряска шайката и тя се оттегля. Става ясно, че бандюгите са отвлекли 12 души за откуп, които по време на престрелката прерязват въжетата и се спасяват.

Ето го и Марин Стрелата. Той е от най-опасните главатари. Нисък на ръст, жилав, много бърз, няколко пъти се измъква от преследвачите. Затова му викат Стрелата. С дружина от осем нехранимайковци Марин шета из тузлушкия край и отвлича хубавата Станка.

Тя е дъщеря на чорбаджи Генчо от село Вардун. По време на селското хоро Марин се промъква, грабва я и мята като агне на плещите. „Докато се разбере що стана и где се дяна гиздава Станка, Марин Стрелата бе вече излязъл из село с четата и плячката си и поел стръмните усои на гъстата гора“, свидетелства очевидец.
На другия ден чорбаджи Генчо получава вест да донесе в Самодивската ливада хиляда „лисичи очи“. На разбойнически език това са златни наполеони. „Горкият! - ожалва го същият съвременник. - Той бе много богат, ала и много къскатия**, за парата мреше. Хилядата жълтици да ги дадеше, нямаше и да заличеше, но как да ги откъсне от сърцето, като се бяха вече сраснали с него!“

Генчо се помайва, а събитията се развиват с шекспиров драматизъм. В душата на Минко, един от хората на Стрелата, трепва поривът на благородния разбойник. Доверява на Станка, че Марин крои да я озлочести. „Ако искаш да ми направиш докрай добро, убий ме докато не е дошъл той при мене!“, отвръща похитената мома. Минко вади нож и го забива в гърдите на Станка. Марин пък пуска куршум в челото на Минко.

Казимир Ернрот няма удоволствието да обеси Марин Стрелата. Генералът праща потеря, но хайдукът се стопява между буките. Въпреки този неуспех финландецът е обявен за национален герой. И най-големите оптимисти са били убедени, че борбата с хайдуците ще продължи поне година-две. Генерал Ернрот се справя за шест месеца.

На 19 ноември 1880 г. щастливите депутати се надпреварват да благодарят на избавителя. После гласуват извънредните пълномощия да бъдат прекратени на 30 ноември.

* Водачи.
** Стиснат.