Ахмет Емин Атасой издаде стихосбирка на български и турски

Как се мълчи на два езика? Ако искате да разгадаете този ребус, за вас е новата стихосбирка на Ахмет Емин Атасой „Премълчаното на два езика” (изд. „Дегишим”, Истанбул, 2018). Изящното томче билингва (български – турски език) беше представено на 14 май в Столичната библиотека и привлече близо 100 ценители на поезията и известни поети. Авторът е добре познат в литературните среди у нас – не само с личното си творчество, но и с мащабната си преводаческа дейност. Той е публикувал 23 книги на турски и български език, съставил е 7 антология, а сред тях блести „Антология на българската поезия от 19 в. до наши дни”, излязла на български и турски език през 2014 г. и разпространена в големите библиотека на съседната страна. „Бъдете сигурни, че българската поезия е най-четената чуждоезична поезия в Турция” – заяви Ахмет Атасой по време на свободния разговор с поетите в залата. Това са необясними неща в бездната на съвременната геополитика. Докато нашите политици се люшкат от една до друга крайност в оценките си за Турция, докато партийните лидери се чудят как да бъдат хем в тон с евробюрократите, хем да не развалят добрите съседски отношения, именно Ахмет Атасй методично и безкористно дълбае в създаването на културни мостове в отношенията България – Турция.

Премиерата се водеше от Надя Попова, а в обговарянето на стила и посланията на автора се включиха Иван Есенски, Захари Иванов, Димитър Милов, Хайри Хамдан. В авторския рецитал прозвучаха десетина стихотворения от новата книга, а как е тръгнала идеята за това издание, бихме могли да разберем от тези две строфи:

в две враждебни страни живях

по волята на съдба двулика

платих за всеки пъклен грях

с твърдостта на мъченика

неспирно на две слънца горях

мълчах и си преглъщах вика

но в изповедни стихове излях

премълчаното на два езика

Да владееш два езика до съвършенството на майчин език не е никак лесно. А когато те са основа за професионално развитие в областта на литературата, изискванията към личностното и езиково усъвършенстване са още по-високи. Това обаче изобщо не плаши поета Ахмет Емин Атасой, който след дипломирането си в специалностите „Турска филология” и „Български език и литература” в СУ „Св. Кл. Охридски” (1968 г.) посвещава цялата си интелектуална енергия на двете литератури – българската и турската. Самият той преминава през няколко трансформации на личностната си идентификация – роден като Ахмед Еминов в с. Крепча, Търговищка обл., насилствено преименуван на Аспарух Емилов от комунистическата власт през 80-те години, той приема името Ахмет Емин Атасой след 1990 г., бидейки гражданин на Турската република. Тези накърняващи достойнството процеси няма как да не оставят кървави следи в душата на поета. Много ясно ще съзрем техните траектории в антологичната стихосбирка „Премълчаното на два езика” (2018). В нея той събира 44 стихотворения – по едно за всяка година – от 1975 до 2018 г. Обединява ги темата за премълчаната болка от изгнаничеството, за драмата на отритнатия човек, за затворника – физически и психически наранен, за омагьосания кръг на малцинствената присъда – да бъдеш чужд сред свои и свой сред чужди. Различните варианти на тези двойнствени състояния ще открием в стихотворенията „Най-важното”, „Шпионката на килийната врата”, „Смъртта на изгнанина”, „Не мога да издам”, „Прашинки на съмнението”, „Един единствен куфар”... Как се събира цял един живот в един куфар, с който да пресечеш границата – не само физическата, но и духовната, житейската, професионалната. Трудно можем да си представим днес това ограбване на човека!

Дните ми бяха същински огнени преси,

а нощите – заледени гнезда.

(„Не мога да издам”)

В своето предисловие авторът анализира не само значещи събития от житейската си съдба, но и се самообрисува в емоционален, психологически и морален аспект: „Имам чувството, че приличам на приказна птица с езикови криле, която волно и неуморно лети в словесния космос. Дори образно мога да кажа, че моите сънища протичат в две огледала.”

Преживяното от хиляди събратя на Ахмет в края на 80-те години преминава от афекта през страстта до философското осмисляне на общочовешките дилеми за палач и жертва, справедливост и наказание, честолюбие и примирение, свобода и тирания...

Чрез Фауст Гьоте казва: „Две души живеят в моите гърди, едната иска да се отлъчи от другата!” Но коя е творческата сплав, която ще ги примири, когато тези две души живеят в поет като Ахмет Емин Атасой?

Четем поезия на драматичния изказ, на ограбените страсти, на извънастрономическото време, на неизгрялата любов, на интелектуалното съмнение, които обаче не дистанцират читателя, а го карат да се замисли за „празнотите” в личното му битие. Това е стилът на поетичната памет – отпечатък от любов, рана от слова, цветен сън от надежда, които остават като холограмен образ в космоса. Да овладеш гнева си от социалната и политическа демагогия е по силите само на родèн философ. Дори само в един куплет Ахмет Атасой ни казва повече за страданието и опрощението, отколкото биха ни казали трактатите на политиците:

...издигащата се пара от гривата на миналото

надеждата в сърцата изцяло изпепелява,

адски трудно е да се вярва в самата вяра,

никак не е престъпно да се проклина злото

(„Прашинки на съмнението”)

Когато пише, Ахмет не си задава въпроси дали неговото мнение е политически коректно и към кого точно. При него не съществува елементарното черно-бяло измерение, разстоянията между желания и действителност се измерват през призмата на най-обикновената, призната от всички религии човечност: да не нараниш Другия, дори и с поглед.

Писането и превеждането на българска поезия за Ахмет Емин Атасой е всъщност повече от реално завръщане в родината, то е неговата интелектуална реинкарнация. Поезията му е опит за осветяване на разноликите пластове не само от външния свят, но и от вътрешното зрително пространство. Тя е конгломерат от толкова много цветове, сюжети, типажи, метаморфози, че трудно би могла да бъде обобщена с няколко определения.

Забележително е колко много стихотворения поетът посвещава на България – на нейната история, съвременност, герои. В края на стихосбирката ще прочетем творбата „Изповед”, посветена на Яворов. Без да е търсена идентификация с участта на големия ни поет, читателят е въвлечен в напрежението на драматичната развръзка – от идеала и славата, през кошмара на обсебваща любов и фатален изстрел, до позора и смъртта. На подобен кръстопът завършва битовият път на не един наш поет. За да започне движението си спиралата на дълговечния поетически живот.

Така и Ахмет Емин Атасой се пита: много ли са, малко ли са две слънца, под които живея? В коловозите на това личностно раздвоение – „между един дявол и един Бог” – българският читател завинаги ще бъде признателен на този „Пленник на пристрастията”, по неговите собствени думи.

В България засега няма сериозно изследване колко от преселилите се български граждани в съседна Турция през 80-те години на 20. век са изявени фигури в културния живот на съседната нам страна. Една такава тема би била обект за разработка в дисертационен труд, защото наистина не са малко творците в различни видове и жанрове на изкуството, които са родени в България, но днес са част от турската интелигенция. Сред тях бих споменала: писателите-преводачи проф. д-р Хюсеин Мевсим (виден университетски преподавател), Ахмет Емин Атасой (поет и преводач, съставител на антологии), Мехмет Тюркер Аджароглу (литературен историк и културолог), Кадрие Джесур (поетеса и преводачка), както и режисьора Исмаил Бекир Аглагюл – също преводач. Всички те методично и безкористно създават културни мостове в отношенията България – Турция. Тяхната медиаторска роля се равнява на забележителна дипломатическа дейност в името на добросъседството и опознаването.