Критичен поглед към “препоръчителните” списъци от книги

В БНТ и БНР витаят безплоден егоцентризъм и фалшиво самочувствие

На крив интелектуалец народът му е виновен

Някои вярват, че затворените сега в домовете си наши сънародници ще започнат да четат. Заключението сигурно произлиза от тук-там появилите се намерения да се прелисти някоя и друга книга. И се активираха и съветниците в четенето. Под някакво заглавие в интернет се появи следният списък, претендиращ че с прочитането на петте препоръчани заглавия ще поправите сериозен пропуск в живота си. Ето ги: 

1. “Кръстникът” на Марио Пузо.
2. “Малки жени” Луиза Мей Олкът.
3. “Дивото зове” на Джек Лондон.
4. “Хари Потър” (цялата поредица) на Дж. К. Роулинг.
5. “Гордост и предразсъдъци” на Джейн Остин.

И без гордост и предразсъдъци и без да се озъртам за малки жени, дивото у мене проговори. След туй се възпрях, за да проверя прокрадналата се мисъл, че съветникът може да представлява издателство и под прикритие прави реклама на трудно продаваната му продукция. Предположението ми се оказа пресилена мнителност. И вече си дойде естественият въпрос: Кой ги дава тези “съвети”. След като вече я няма Страната на съветите - СССР. Къде се премести центърът на съветването на най-съветвания народ на планетата? Вътрешният глас не спря да ми шепне: не бъди подозрителен. Как да го слушам, след като беглият поглед върху списъка изкрещя с подреждането: първите трима са американски белетристи, двете след тях са английски писателки. Но да оставим разследването на КГБ и ДС и да се заемем с качеството на предлаганите книги.

На никой ценител на четенето няма да му хрумне да сложи която и да е от тези книги не в петицата, а в стотицата на най-ценните световни заглавия. Единствено книгата на Джейн Остин може да кандидатства за място там. За да не съм голословен, ще използвам класация на 100-те най-добри английски романи, правена от професионалисти - представителен брой литературни критици извън Англия. “Гордост и предразсъдъци” е на 11-то място - потвърждение на казаното от мене. Няма и помен от роман на Дж. К. Роулинг там, макар други детско-юношески книги да са в списъка - 27-и е “Робинзон Крузо”, а 40-а е “Алиса в страната на чудесата”. Просто познавачите знаят, че поредицата “Хари Потър” е вторична литература. И няма как да им повлияе фактът, че авторката Дж. К. Роулинг е първият писател-милиардер в човешката история.

При посочените американци е почти същото. Джек Лондон е писателят там, но “Дивото зове” е ранна книга и отстъпва на няколко сетнешни негови романи. Несериозно е да се препоръчва Луиза Мей Олкът, след като в американската литература има Марк Твен, Хариет Бичер Стоу, Уилям Фокнър, Джон Стайнбек, Франсис Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей, Ърскин Колдуел, Клифърд Саймък, Кърт Вонегът, Джеръм Селинджър, Кен Киси. А за “Кръстникът” на Марио Пузо не мога да произнеса някакви добри думи, въпреки че филмовата версия струва. Но между класа и популярност в днешния ден има огромна дистанция.

Присъствието на Джейн Остин и Джек Лондон в списъка показват, че предложителят “не е леко бос” в литературата. Намекнах за манипулативността на съвета какво да четем. Тя обаче не е само в националния подбор, а и в качеството на книгите в списъка. Без съмнение той иска да внуши на приелите го да се превърнат в модно-престорени “любители”, на които може да се влияе с рекламни кампании и с гръмки присъединявания към медийно назначени шедьоври и имена. Не искам да назовавам социалните последствия от нечетящи и чужди на литературата елити и интелектуалци. Просто служете кавички на двете думи. Тревожа се и за друго - без умни и умеещи сами да избират четивото си хора чезне и общественото мнение, и неговите хуманни нагласи. А че харесвам и американската литература (сред любимите ми поети са Уолт Уитман и Емили Дикинсън) доказва списъкът от белетристи, от които може да си изберете по една, две или три книги. С предимство: “Тортила флет”, “Полет над кукувиче гнездо” “Старецът и морето”, “Спасителят в ръжта”, ако не сте ги чели.

Ще ви напомня и руската литература. Знаете нейните поети и романисти от 19 и 20 век. Ще ви насоча към руския разказ: “Вечери край хутора Диканка” на Гогол, “Записки на ловеца” на Тургенев и каквото намерите от белетриста Чехов. И за да не мислете, че все ви тикам към миналото на литературата, ще ви препоръчам двама съвременни английски разказвача: Салман Рушди (с индийски произход) и Айрис Мърдок (с ирландски произход).

Помня добре как в телевизионната класация “Голямото четене” от 2009 г. българинът посочи на първите четири места сред световните романи български книги. Тогава глас интелектуален възропта срещу “простотията” родна (всъщност срещу българолюбието, което тогава си въобразяваха, че ще изтрият). И заваляха едни поучения, които, надявам се, здравият разум е подминал. Не бих приел за своя спечелилата класация, но я оцених като порив срещу потискането на родното. И ми остана в съзнанието мисълта: на крив интелектуалец народът му е виновен. Та, драги ми съотечественици, четете великата българска литература. Може от инатлък да сте направили такава крайнопатриотична класация. Но зная, че я обичате не от инат. Ала ще си позволя да ви упрекна, че не я познавате достатъчно добре, за да я обикнете още по-силно. Има немалко книги и стотици разкази, стихотворения, есета, художествено публицистични творби, които си заслужава днес да знаете и препрочитате. Сега не мога да ви давам нужните препоръки, още повече, че сериозният съветник знае, че трябва да обособи четящите във възрастови групи. Ще отправя послание само към зрелия читател, който усеща необходимостта да разшири познанието си за родното, поднесено с изяществото на художественото слово. За целта ето го краткият списък от жанрово смесени творби и мемоаристика: “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, “Строителите на съвременна България” на Симеон Радев, “Видрица” на поп Минчо Кънчев, “Преживяното” на Тодор Влайков, “Спомени” на Михаил Маджаров, “Път през годините” на Константин Константинов. Толкова, като другите читатели съветвам да препрочитат и преоткриват класиците ни. Забравете мъките в училище!

На това какво е книгата, какво и как да четем, къде са величието и главните послания на българската литература и т. н. можеше да ни научат образователни (но и развличащи) програми по обществените медии БНР и БНТ. Но без мушмороци, чиято цел “е да хвалят своите и да отричат другите” и да ни манипулират. А водени от творци знаещи, можещи и безкористно принадлежащи на литературата. Сега беше времето, когато хората имат време, а са им втръснали дребнотемието и псевдоразвлекателността. Когато такава програма, а също подобни за музика и живопис, щеше да бъде манна небесна за чакащата сериозни послания аудитория. Уви, и сега не стана. Някога една-две радиостанция просвещаваха и забавляваха българина наравно с книгата. Оказа се че днес обществените медии нямат потенциала да родят и да се захванат с такива програми. Не че няма кой да ги осъществява. Но инерцията на безплодния егоцентризъм, докопаното програмно време и фалшивото самочувствие са преграда пред всяка промяна и връщане към едно от задълженията на обществените медии. Но винаги съществува въпросът - Докога!?