Легендарните войводи се превръщат в първите ни национални герои в съвременния смисъл на думата

Двамата загиват едва на 28-годишна възраст

Навършват се 180 години от далечната 1840 г., през която, при това само с един ден разлика, се раждат Хаджи Димитър Асенов (10 май) и Стефан Тодоров Караджата (11 май). Двамата млади мъже, загинали на едва 28-годишна възраст, и днес са олицетворение на саможертвата пред олтара на Отечеството. Подобно на други „тандеми“ от историята, съдбите им се преплитат така, че имената им са неотделими едно от друго.

Няма да преразказваме биографиите на Хаджи Димитър и Стефан Караджата, за които съществуват книги, статии, литературни творби - като се започне със спомените на Христо Македонски, Ангел Обретенов и други техни съратници, през поезията и публицистиката на Христо Ботев и „Четите в България“ на Захарий Стоянов, до изследванията на Илия Бобчев, Зина Маркова и други историци. Последната национална конференция на тази тема беше проведена на 6 юли 2018 г. в залите на СУ „Св. Климент Охридски“ с участието на учени от университетите в София, Велико Търново и Пловдив, БАН, от градски музеи и архиви, както и на краеведи и изследователи „на свободна практика“. Оказа се, че 150 години след безпримерния поход на четата могат да бъдат открити и преосмислени нови факти, паметни места, забравени герои... Благодарение на Фондация „Българска памет“ с председател д-р Милен Врабевски, докладите бяха публикувани в сборника „Обединената чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджата (1868 г.)“ Поредният научен форум трябваше да се проведе на 4-5 май тази година под егидата на Регионалния исторически музей - Сливен, но беше отложен поради актуалната епидемиологична обстановка.

]

Какво е общото и различното при Хаджията и Караджата, както свойски ги наричат техните съратници? Хаджи Димитър произлиза от сравнително богато семейство, докато Караджата е син на бедни родители. Двамата са земляци, родени съответно в старинния квартал Клуцохор на „войводския“ Сливен и село Ичме (днес Стефан-Караджово), Ямболско. Докато невръстният Димитър заедно с родителите си пътува до Божия гроб - израз както на християнско съзнание, така и на добро материално положение, Стефан е със семейството си в търсенето на препитание по селата на Лудогорието и Северна Добруджа. Социалните различия не се отразяват на отношенията между двамата войводи, нито в поведението им към другите четници, още по-малко на тяхната отдаденост на българската кауза. И двамата израстват като физически силни и смели младежи.

Димитър е страшилище за потисниците още в юношеските си години, а „Кючук“ („малкият“) Стефан става „шампион“, когато в Тулча побеждава един прочут турски пехливанин... Физическата сила и при двамата е в съчетание с желязна воля и твърдост при всички тегоби и лишения. Като характер Хаджията е по-суровият от двамата, често мрачен като излъчване, дори отмъстителен. Караджата, без да е пълна противоположност на Хаджи Димитър, е жизнерадостен и общителен, по-демократичен при взаимоотношенията си с четниците. Същевременно и той е строг и взискателен, държи на личния пример, включително в боя на предната линия.

Една заблуда, която по инерция се приема за истина, е за слабата образованост на двамата войводи, без никой да отрича природната им интелигентност. Наистина, по стечение на обстоятелствата те са нямали възможността да станат „учени хора“... От друга страна, някои свидетелства показват, че Хаджи Димитър е бил прилежен ученик на сливенския учител Димитър Кишишев. Караджата учи в българското училище в Тулча, като не го завършва поради липсата на средства. Факт е обаче, че през есента на 1867 г. е приет във Втората българска легия. Знае се, че в нея са допускани само грамотните младежи - косвено свидетелство за достатъчен обем от знания, натрупани в резултат на образование и/или самообразование.

Показателно е, че двамата войводи намират общ език с интелигенцията. В годините си на „хъш“ Хаджи Димитър е в кръга на високообразования Раковски. Нещо повече, според Христо Иванов-Големия дори е разпространявал прочутата му книга „Горски пътник“! В спора между Раковски и неговия помощник Иван Касабов (завършил право във Виена) през 1866 г. Хаджи Димитър застава на страната на втория. Касабов е автор на програмните документи, носени от войводата през 1868 г. от името на „Привременното правителство в Балкана“. В щаба на четата е почти забравеният днес Спиро Джеров от Битоля, възпитаник на Атинския университет. В четата са и Христо Дряновски, Димитър Мънзов, Александър Василев и други образовани и същевременно богати българи. Както бе показано от доц. Антоанета Кирилова, четата е финансирана и подкрепяна преди всичко от българската „средна класа“ и интелигенцията в емигрантските ни общности в Гюргево, Браила, Плоещ, Букурещ и други румънски градове. Какво по-добро свидетелство за доверието към двамата войводи и свещената кауза на българската свобода?!

В последно време бяха приведени данни, според които четата е брояла между 150 и 180 „комити“, а не христоматийните „сто двадесет души те бяха на брой“ - израз, останал в съзнанието ни от известната творба на Пенчо Славейков. Това бе показано от д-р Николай Хрисимов и Симеон Цветков, които обърнаха внимание и на доброто обезпечаване на четата с оръжие и боеприпаси. От спомените може да се съди за вроденото благородство и човещина на Караджата и Хаджи Димитър при взаимоотношенията им с останалите четници, както и с мирното християнско и мюсюлманско население в поробена България.

Хаджи Димитър и Караджата следват препоръките на Раковски, отразени в писанията му преди неговата смърт (9 октомври 1867 г.), за ангажирането на млади българи с професионална военна подготовка в четническата борба. Хаджи Димитър привлича Иван Попхристов-Ванката, по образование руски офицер, който е военният командир или началник-щаб на обединената чета. В четата е и Еремия Българов, който пък преди това е сръбски офицер. И ако Хаджията няма професионална школовка, то Караджата е преминал военно обучение в Първата и Втората легии. Така или иначе, двамата войводи оглавяват не традиционна, „хайдушка“ по тип чета, а истинска военна единица. За разлика от предишните чети, онази от 1868 г. се бие по правилата на военното изкуство, прави окопи, използва тактически прийоми в боя и т. н. В серия от тежки сражения с многократно надминаващ числеността u противник, без подкрепления и логистика и въпреки тежките жертви, четата изпълнява поставената задача и достига до Стара планина.

Разбира се, българската нация има своите политически и духовни водачи и преди Хаджи Димитър и Стефан Караджата - „българският архиерей“ Софроний Врачански, „капитан“ Георги Мамарчев, монасите бунтари Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, „патриархът“ на революцията Георги Раковски, войводите Панайот Хитов и Филип Тотю... От друга страна, след 1868 г. българите откриват революционния гений на Левски и Ботев, на апостолите от Априлското въстание, но това не омаловажава подвига на Хаджи Димитър и Стефан Караджата, значението на героичната епопея, разкрила със своя трагизъм нови пътища в освободителната борба. Затова двамата герои от 1868 г. завладяват съзнанието на своите сънародници в Мизия, Тракия и Македония, стават пример за подражание на будната българска младеж.

Хаджи Димитър и Стефан Караджата се превръщат в първите ни национални герои в съвременния смисъл на думата, с присъщите на модерната епоха маркери - медийна известност и хиляди последователи. Както отбелязва проф. Пламен Митев, до Априлското въстание, Баташкото клане и Ботевата чета (1876 г.) в европейския печат най-много публикации по „българския въпрос“ има за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата! Традиционната народна култура възприема двамата герои в духа на прастарите митологични представи, познати ни от епическите образи на Крали Марко, Момчил и Иван Шишман. За Хаджи Димитър и Стефан Караджата се разказват невероятни истории и се създават „модерни“ митове. Могъщото поетично слово на Ботев прави внушението още по-силно - дори и в смъртния си час, Хаджи Димитър търси „... духа на Караджата...“, а онзи, „... който падне в бой свобода, той не умира!“.