Две велики българки си дават среща в интригуващата книга на Неда Антонова „Елегия. Когато баща ти е цар” (ИК „Хермес”). Романът беше представен в София в препълнения Книжен център „Гринуич”. Събитието се водеше от Десислава Добрева – мениджър на издателството, а в отговор на зададените въпроси Неда Антонова разкра как е преминала през два варианта за конструкция на романа, как е търсила исторически податки, за да придаде автентичност на образите. За сюжета и вложените послания в текста говори д-р Анжела Димчева – поетеса и литературен критик.

Романът е построен на мозаечен принцип – двете героини преплитат съдбатаси в хронологията на знакови за историческото ни развитие събития, въпреки че едната живее в 14 век, а другата в 20 век. Това е елегия за властта, саможертвата и самотата. Кера Тамара (дъщеря на цар Иван Александър) подава ръка през времето на Людмила Живкова.

Още от първата страница Кера Тамара се представя на читателя – сродословието си, с царствения си статут – тя е дъщеря на цар Иван Александър и сестра на Иван Срацимир и Иван Шишман. Постепенно навлизаме в сложни политически игри в отношенията на царствата, княжествата и херцогствата на Балканите и в Европа в тази епоха през погледа на едно дете. Умението на писателката да оглежда тайните и явни ходове на цар Иван Александър през емоциите на неговата дъщеря е изключително сполучлив подход, защото така историческата фактология не е суха, а поднесена като игра, в която има сълзи, любов, стремежи и необясними знаци на съдбата. Едно дете е натоварено с държавната отговорност – то няма право на личен избор, защото царският венец изисква да посветиш любовта и брака си на оцеляването на държавата в размирните години на Българската империя, когато врагове от всички страни късат жива плът от територията ѝ.

Другата героиня остава по-назад в представянето си. Тя сякаш започва сама да открива някаква аналогия със себе си чрез лицето на Кера Тамара, изобразено на Лондонското четвероевангелие. Читателят навлиза в психологическия ѝ портрет чрез нейните съмнения, признания за грешки, колебания в избора ѝ и подхвърлени реплики от рода на „знам коя си“.

Започваме да се досещаме коя е тази чувствителна натура някъде към 55-та страница, прочитайки нейната изповед: „Около мене се блъскаха различни лица, мои подчинени по служба, нещо като сътрудници, а всъщност само одобрително поклащащи се глави, изпускащи от време на време някойвъзторжет вик: „Страхотна идея, другарко еди-коя си... направо е гениално...“. Всичките едни такива фалшиви и лепкави като изкуствен подсладител...“. На 60 стр. окончателно разбираме, че втората героиня е Людмила Живкова, без да се споменава името ѝ, когато тя изповядва, че намира смисъл в живота си едва когато осъзнава, че културното развитие на нацията ни е нейната мисия. И започва серия от срещи, запознанства с известни културтрегери, магнетичната вяра в „Живата етика“ на Елена Рьорих, бягството в източните учения, духовното пътуване в историята и изкуството, но и физическото пътуване по света – срещи с министри на културата на други страни. Монолозите ѝ на практика се явяват анализ на политическата зависимост на България и опит за независима културна стратегия.

Този роман няма за цел да ни обърква – двата пласта са независими един от друг, писателката е като онзи скриптор, който не просто разказва история, той създава мита.

По какво Кера Тамара и Людмила Живкова си приличат? Всеки читател би открил свой ракурс за отговор на този въпрос. За мене това е волята като causa prima – сътворяването на духовността чрез красотата в различните ѝ измерения. На тази магия посвещават живота си и двете. Смъртта им не е случайна – тя е знак, че волята е изчерпила своя потенциал.

Обединението на тези две ярки личности от нашата история виждам в следния комплексен афоризъм на Неда Антонова: „Животът на човека е средство, а не цел. И не е наша заслугата за това, че го имаме. Той ни е даден, за да можем чрез него да постигнем целта, а тя е различна – на всеки според ръста на духа му...“.