Психотерапията - пътуване към себе си

Болестите на тялото (и на психиката) понякога са единственият сигнал за помощ. Товарът на емоциите трябва да бъде разтоварен – така, както разтоварваме тялото от токсините

Визитка
Д-р Даниела Овчарова  е психиатър, психотерапевт и хомеопат. Работи като консултант в клиниката на д-р Емилова от 2003 година и Медицински център „Надежда” в град Варна. Завършва медицина във Варна през 1995 година. Специализира психиатрия. Получава уменията си като психотерапевт в супервизии с терaпевти от Швейцария и Норвегия, семинари по когнитивна психотерапия, психодинамична психотерапия, brave therapy. Сертифициран хомеопат е. Работила е в електронни и печатни медии, била е продуцент на здравно радиопредаване. Има издадени разкази в сборници за малък разказ. Участвала е в три колективни изложби по живопис.

Страданието отвежда човек при лекаря.  Щастливият човек не посещава медицински заведения. Пациентът влиза, започва да изброява симптоми. Винаги слушам внимателно. Знам, че за него симптомите са важни. Те са нещото, което му пречи да живее по обичайния си начин.  След като съм изслушала оплакванията, го питам как се чувства. Обикновено има дълга пауза, замисляне, дори опит да се смени темата. А често отговорът е „не знам.” Понякога първата среща с  психотерапевт е и първата среща с осъзнаването, че сме емоционални същества.  

Ние сме сложна система от сетива, хормони, микроелементи, нервни пътища, зони в кората на мозъка, имунна система…  Те са екипът, позволяващ ни да се ориентираме в пространството и събитията и в комуникацията с другите хора. Основната задача на този високоорганизиран екип е да ни държи живи и здрави. Да съхранява енергията ни по най-добрия начин. Да ни помага да се справим със стреса. Тази система има много високи капацитет за оцеляване и за компенсация на неблагоприятните събития, за добруване. Затова дълго време можем да съществуваме в неблагоприятна среда преди да излезем от строя. 

Силно пренебрегваната страна в системите за обратна връзка и комуникация са нашите чувства. Според изследванията върху човешката психика, плодът може да „чувства” още в утробата. Например една история за нежелано дете при зачеването, опит за аборт, дори мисълта за такъв, могат да оставят в детето неосъзнато усещане за това, че не e желано.

Разбира се, много зависи как след това тази тема ще присъства в семейството. Адекватна любов и интеграция в семейството би заличила  ранната, подсъзнателна травма. Но ако и след раждането детето се сблъсква с отхвърляне или незачитане от страна на близките, то ще закрепи травмата. Ще се научи да потиска много от чувствата на гняв, за да не бъде отхвърлено. Ще има проблем с казването на „не”, с поставянето на граници.  Ако след това успее да създаде здрава и качествена връзка с приятели и партньор, отново би могло да компенсира. Но, ако попада в нездрави връзки на отхвърляне може да се затвори и изолира или дори да остане в отношения, които го разболяват.  

Физическите или емоционални болести понякога са единственото средство, което човек, подложен на дълго страдание открива, за да потърси помощ. Тук щраква капана на така наречените вторични ползи от болестта. Болестта се ползва като средство за комуникация с околните. Прави се, защото пациентът има дълга история, в която страданието му е било пренебрегвано от близките. Той се е научил, че не може да поставя своите чувства „на масата“. Че трябва да ги потиска или крие. Причината -реакцията на родителите или партньора, когато човек поставя своя проблем. Реакция на пренебрежение, осмиване, агресивно отхвърляне или студено мълчание. Всяко подобно поведение носи страдание. Човек, за да се предпази, спира да опитва. Почва „да търпи”. Понякога така се сраства с търпението си, че довежда тялото си до пълна разруха.

Милите, усмихнати, отстъпчиви хора рядко привличат вниманието към себе си. Докато не рухнат. След това започва един дълъг път на освобождаване от тонове подтиснати емоции. Първо е осъзнаването на тези емоции. После следва назоваването им, адресирането към хората, които смятат, че са им ги причинили. Изразяването им, освобождаването от техния товар. А товарът понякога е много тежък. Представете си, как се живее, ако на гърба ви има самар с височината на триетажна сграда. Би било трудно да си представим, че човек натоварен по този начин може изобщо да върви. А човекът обикновено работи, гледа деца, опитва се да е забавен и се справя с купища внезапно изникнали проблеми. 

Страдащият човек не винаги изглежда тъжен или болен. Той може да е на първи поглед весел човек без грижи, който изслушва всеки, но никой не знае много за него самия. Това е друг способ  да носим страданието в себе си без да занимаваме околните.

Един хубав ден този весел човек прави паник атака. Разболява се от рак, диабет или автоимунно заболяване. После почва да открива, че е затлачен от неизразени, неотработени емоции. Научава се да не поглъща всяка чужда болка, научава се да слага граници, да участва активно в разбирането не само на чуждите, но и на собствените си емоции - така започва неговият оздравителен процес. И в този процес огромна роля има психотерапевтът. Когато душата се разболее, се разболява и тялото. Процесът на лечение не трябва да бъде „на парче“ - той трябва да бъде цялостен подход към човека - и към тялото, и към душата му. Ролята на психотерапевта е да помогне на пациента да мине понякога през криза, но след това да развие нови модели, нови умения за комуникация. В тях той е равнопоставен участник, а не само и единствено приемник. Това оздравява тялото, общуването и живота му.

Страданието има много лица. То е трудно разпознаваемо и в деца, и в пораснали  хора. Особено тези, които са агресивни, състезателни, хазартни, зависими, отхвърлящи или опасни. Те също носят страданието в себе си. Но са избрали не конформизма и подчинението на чуждите нужди, а нападението. Те не потискат гнева, както послушните. Те потискат потребността си от нежност, топлина и любов. Изглеждат шумни и несдържани, но всъщност са много подтиснати и отхвърлят чувствата, които биха ги направили уязвими. Страданието им е в изолацията, от която се страхуват, но която системно предизвикват с поведението си на агресия. Кой здрав психически би прегърнал кълбо с ножове, насочени навън?

Когато хора с подобно страдание осъзнаят страховете си и се свържат с уязвимостта си, приемат я, те спират да бягат от нея.  Едва тогава могат да изградят адекватни връзки, да се социализират  и да намалят нивата на своята изолация.  
Здравето идва тогава, когато можеш спокойно, без агресия, без пренебрежение към себе си или околните да бъдеш емоционално зрял и адекватен във всяка ситуация. Така, както гладуваме, за да може тялото да се вслуша в себе си и да задейства процесите на регенерация, така връзката и вслушването в собствените ни емоции ни позволява да изчистим и регенерираме душата си. Когато гладуваме , ние очистваме от отровите тялото си. Възвръщаме си част от контрола над живота си. Разтоварваме и нашата психика от стреса и много от  факторите, които я разболяват. Моята практика в клиниката за гладолечение показва точно това.