Само то ще спаси политическата класа от окончателно фиаско

В залисията на хаоса забравихме, че у нас гласуването е задължително. Това е последната сламка, за която може да се хване политическата класа. И да се спаси от окончателно фиаско. Защото на българина му писна доброволно да ходи на избори. Идат трети, след тях четвърти, а може би и пети в рамките на една календарна година.

В Конституцията на Република България е записано: „Гражданите, навършили 18 години, с изключение на поставените под запрещение и изтърпяващите наказание лишаване от свобода, имат право да избират държавни и местни органи и да участват в допитвания до народа.“

Прах в очите на вярващите! Основният закон на отечеството е най-изнасилваният. Дори труженичките по околовръстното са в по-изгодна позиция, защото го правят доброволно.

През 2016 г. Обединените патриоти обединиха усилията си и обърнаха „правото“ в „задължение“. Гласуването стана задължително. Трябваше да ходим принудително до урните и да избираме ония, които ненавиждаме. Това издевателство със свободната воля още не е отменено.

Александър Стамболийски първи въведе задължителното гласуване през 1919 г.

Историята учи, че задължителният вот е функция на тоталитарните режими. У нас е въведен от Александър Стамболийски. През октомври 1919 г. той хваща държавното кормило и обявява че ще властва 40 години. По негово нареждане веднага е изготвен Закон за изменение и допълнение някои членове от избирателния закон.
Според документа след приключване на изборния ден бюрото съставя списък на негласувалите. Той се предава на общината, където кметът проучва причините за нехайството и ги вписва срещу имената на провинените. После листчето отива при мировия съдия, който глобява жертвите.

Уважителните причини да не се влезе в тъмната стаичка са „болест на избирателя, смърт или тежка болест на домашните му, далечно отсъствие, непреодолима сила и други подобни“.

В Народното събрание против задължителното гласуване се обединяват широките социалисти, прогресистите, демократите, радикалдемократите и комунистите. „Всички вие в душата си сте съгласни, че нещастията, които сполетяха България в 1913 г., както и ония от 1918 г., не биха станали, или ако станеха, биха били в много по-малък размер, ако българският народ участваше съзнателно в политическите борби“, обръща се към опозицията вътрешният министър Александър Димитров.

„Съзнателно. Ама насила съзнание!“, апострофира го Иван Пастухов.

Най-яростен противник на законопроекта е широканецът Григор Чешмеджиев. Той дава пример със село Лъжене от Чепинското корито. Около 200-250 побелели избиратели трябва да блъскат 4 часа и половина път, за да пуснат бюлетините. „И затуй - намества си очилата депутатът - аз правя предложение в такъв смисъл, че за хора, които са до 40-годишна възраст, това задължително гласоподаване да бъде действително такова, а за тия, които са над 40-годишна възраст, да си остане общото положение - че те имат право и са свободни да гласуват.“

По Живково време избирателната активност бележеше олимпийски рекорди.

„На 50 и на 55 години хора бяха чак на Битолския фронт да карат кола, а не могат да отидат да гласуват на няколко километра!“, срязва го Рашко Маджаров и предложението не е прието.
БЗНС крои да вдигне процента на гласувалите на 85-90, че и отгоре. По този начин оранжевите искат да скрепят управлението си с категоричния вот на народа. Така беше и по Живково време.

В тогавашна България действа пропорционална система с „изборен делител“, който определя процентната граница за влизане в парламента. Тъкмо тя е ябълката на раздора. „Вие знаете, че нашият избирателен закон възприе поначало пропорционалната система, принципа на така нареченото представителство на меншествата“, сочи Чешмеджиев и изплюва камъчето:

„И ако привлечете чрез задължителното гласуване в изборния ден едно масово стечение на избиратели, вие ще отстраните ония политически групи, които не са достатъчно силно застъпени в нашия политически живот, като ги оставите с гласове под изборния делител.“
„Там е всичкият страх!“, провиква се земеделец от мнозинството.

От радикалдемократите Стоян Костурков развива тезата, че няма време. Законът може да бъде обнародван най-рано към 4-5 декември, а на 7-ми са насрочени общински избори, припомня той. „Кога ще стане известно на избирателите, че се е направила такава и такава реформа? За Бога, кажете, мислихте ли в комисията за тази работа и надлежният министър мислил ли е?“, патетично пита Костурков.
„Мислихме“, лаконично отвръща Александър Димитров.

В проектозакона са предвидени глоби от 100 до 500 лева. Земеделецът Димитър Драгиев обаче, който е в конфликт със Стамболийски, пледира: „Тези 100 лв. за един министерски обяд могат да не стигнат, но за някои хора могат да бъдат много. Вместо 100 лв. предлагам да бъде 20 лв.“
„Да направим пазарлък. Хайде да бъде от 50 до 500 лв.“, обажда се Марко Турлаков, който държи портфейлите на две министерства. „Хайде, нека да бъде 20 лв., господин министре“, великодушно махат с ръка оранжевите, като имат предвид, че Драгиев все пак е техен.

„Добре, нека бъде 20 лв.“, смилява се Турлаков и алинеята е коригирана. „Всеки избирател, който без уважителни причини не е гласувал, наказва се с глоба от 20 до 500 лв. в полза на надлежните общини“, гласи тя.
На 2 декември текстът е подложен на трето четене. „Аз ще моля председателството да констатира има ли законния кворум, за да може да стане гласуването“, опитва се да саботира Григор Чешмеджиев. Председателстващият Недялко Атанасов си прави оглушки. „Няма 79 души народни представители в залата“, протестира Григор. Недялко му отвръща, че присъстват 97. Квесторът пък твърди, че е прочел 86 депутатски глави.

Докато се препират, земеделците вдигат гора от ръце и приемат закона.
Много важен е този документ, защото глобява. Сега гласуването е задължително, но няма наказания за недисциплинираните. Най-отговорно предлагаме спешно да се въведат финансови санкции. Само глоби ще пратят народа при урните!