Директорът на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ Калин Сърменов притежава множество таланти. Той е актьор, режисьор, музикант, художник, шеф на рекламна агенция и спортист. Малко известно е, че е тренирал волейбол и дори е бил в отбора на „Славия“. Калин е завършил Художествената гимназия, като и с днешна дата продължава да рисува картини, които се приемат много добре от ценителите. След като открива страстта си към сцената, кандидатства във ВИТИЗ, където е приет и завършва кинорежисура в класа на Мариана Евстатиева, както и актьорско майсторство при проф. Гриша Островски. Кариерата му на актьор, върви успоредно с тази на музикант. Калин е един от основателите на култовата група „Контрол“ и автор на хитове, като „Леле како“, „Булка“ и „Най-щастливият ден“. Голяма популярност му носи сериалът „Седем часа разлика“, след който той се сдобива с прякора Милото. През миналата година Калин бе отличен с награда за театрален мениджмънт от Business Art and Fashion Awards. Вече 25 години, той се радва на семейно щастие, заедно със съпругата си Боряна, с която имат две дъщери – Дария и Димана. От първия си брак има още една дъщеря, която наскоро го дари с внучка.

- Г-н Сърменов, преди седмица станахте на 60 години. Като директор на Сатиричния театър сигурно сте получил много оригинални и вълнуващи честитки и пожелания за рождения ви ден. Ще споделите ли някои от тях?
- Една от най-важните и най-скъпи честитки за мен беше следната: „Благодаря ти, че пораснах заедно с теб!“ Човек не си дава сметка, че по някакъв начин променя хората около себе си, защото може да искаш да промениш нещо, но не винаги получаваш обратна връзка. Хубаво е, като видиш, че има смисъл в това, което правиш и хора, които са признателни, че си им създал среда, в която труда им да бъде оценен, на базата на възможностите им. Това е изключително важно, особено в днешното време, когато липсва уважение към резултатите от човешкия труд и на първо място винаги се слагат други по-маловажни критерии. Друго нещо, което ме трогна е, че всички подаръци и послания бяха специално направени, а не просто купени от магазина. Особено един от подаръците бе впечатляващ – мои студенти от „Любен Гройс“ ме изненадаха с една палитра с отпечатъци от пръстите им. Бяха положили доста усилия и си пролича, че виждат смисъла на нашите взаимоотношения. Получих и оригинален букет от салами от д-р Мартин Крупев, което е едно хубаво послание към моя холестерол. (Смее се.)

- А на колко години се усещате?
- Аз още се изненадвам, че всъщност вече съм на 60! Има хора, които и на 15 години вече са остарели, въпрос на това как възприемаш света. Важното е, човек да запази усещането си за смисъл в това, което върши и да си оставя отворени емоционалните врати пред себе си. Аз обичам да се уча – така съм възпитан от моите родители и винаги имам усещането, че не знам, а за българинa като цяло е много трудно да си признае, че не знае нещо. Това ни е национален проблем – у нас всеки знае всичко, но навсякъде сме любители, а не професионалисти, което смъква критериите.

- Каква е рецептата ви вече толкова години да сте успешен директор на Сатиричния театър и как се работи с актьори, всеки от които има голямо его?
- Пренебрегваш собственото си его и слагаш себе си на заден план, иначе не можеш да бъдеш добър мениджър - частният бизнес ме научи на това. Бил съм началник повече от 30 години и знам по какъв начин всеки да бъде поставен в йерархията, в мига, в който сложа себе си напред всичко рухва! В държавния бизнес е различно, докато в частния само една крива крачка може да е фатална и това те дисциплинира. Аз съм в Сатиричния театър вече над 30 години и мога да кажа, че такъв екип, като сега, никога не е имало – има невероятен дух, уважение и желание за работа. 

- А как се справяте чисто финансово с нелеката задача да сте директор на театъра в тези трудни години?
- Мразя думата бедност! Ние българите обичаме да сме бедни, онеправдани и нещастни, но като работиш и се бориш не може да бъдеш беден и неоправдан. Заплатите при нас са няколко хиляди лева, като моята заплата е най-ниска, аз  съм на работа към Министерството на Културата. Ние имаме най-добрите финансови показатели от всички театри, но това става с много работа – имаме 12-14 премиери на сезон. У нас не знаем как да изкарваме пари, защото тук ги слагат направо директори, а като тръгнеш от нулата, както аз преди години, тогава знаеш, че това да си шеф не е благословия, а голям труд и като плащаш заплатите твоята винаги е последна! Също така, шеф без екип не става - без хора няма как! Директорът преди мен се беше обзавел добре и си  заключваше кабинета, вътре телефони, работи.., докато аз за последните шест години съм седнал на бюрото пет- шест пъти, и то, за да ям! А на тях първата им работа е да седнат и да ти говорят през бюрото, а актьорите да стоят прави и да докладват.  Като дойдох в Сатирата и финансовото положение беше страшно, но само между 2017 -2019 г. имаме 160 процента финансов ръст, в годините, когато нямаше ковид.

- Работили сте с много от най-обичаните ни артисти. Бихте ли споделили незабравим спомен с някой от тях?
- Мога да кажа, че бях много близък с Калоянчев и с Татяна Лолова, с която сме семейни приятели. Това са две фигури, които ме изграждаха в годините с професионалния си морал и отношението си – едни наистина извисени хора в морален и професионален план. Калата е гениален и изпълва със съдържание тази дума. Той винаги отиваше преди представление и си разгряваше говорния апарат като студент, не допускаше грам непрофесионализъм и мързел, което беше сериозен пример за мен. Правехме си дивотии с него. В „Зимните навици на зайците“ на Стратиев, трябваше да го връзвам на един стол, но той измисляше хиляди дивотии да не го вържа. Веднъж се наложи да се извинявам на Татяна Лолова, която ме чакаше, че Калата все не дава да го вържа, а тя: „Ще те чакам колкото и да е дълго!“ (Смее се.)

- Сред легендарните ни актьори имаше ли звездомания, каквато се среща днес сред някои актьори, още след първата им по-голяма роля?
- При това след първата им по-голяма, но не и успешна роля! Може ролите да са големи, но като нищо не си направил не можеш да разчиташ само на това: мен ме дават по телевизията! Не става само с даването по телевизията. Въпросът е, че се превърнахме в любителска държава - и киното, и възприемането му,  и хората, които играят също станаха любители... Един колега, който отскоро го дават по телевизията, така се наду и си повярва, че не може вече да влезе през вратата! Това го нямаше преди, тогава бяха професионалисти, а сега никой не държи на това. В Сатирата имаше изключителни хора. Сега имаме една идея, свързана с паметта за тях и подписах договор със скулпторката Кунка Димитрова - за маски на създателите и вдъхновителите на театъра, като първата е на Калоянчев и вече е готова. В началото на октомври ще открием сезона с първите три маски, които ще поставим във фоайето. Вече кръстих столове в салона на театъра на имената на големите ни актьори, защото ние бързо забравяме, а младите трябва да знаят техните имена – коя е Невена Коканова, кой е Васил Попов... 

- Вие участвате в хитови представления, като „Всички обичат Гари“ и „Вечеря за тъпаци“, а също така сте режисьор на „Луди за връзване“ и „Една задръстена звезда“. Кое от тях ви е любимо и работата по кое ви беше най-тежка?
- Най-тежко ми е във „Всички обичат Гари“, където имам голяма и тежка роля, а най-отговорна в „Една задръстена звезда“ и „Луди за връзване“ – две любими представления, на които съм режисьор. Моето желание е да върна сатирата в Сатирата, а не да са комедии, които предизвикват смях, само когато някой се спъне и падне - да има смисъл в тях. Зарадвах се, когато Митко Стайков написа за „Една задръстена звезда“, че сме върнали духа на Стратиев в Сатиричния театър, което показва, че сме на прав път. Спектакълът „Сатирично кабаре“ е с мой текст и режисура, а тази година ще бъде премиерата на „Сатирично кабаре-3“, което този път ще е изцяло политическо кабаре, заради ужасната ситуация у нас, която има нужда от една такава оценка.

- Обяснимо ли е за вас, че у нас дори за огромния успех на Георги Господинов, който спечели наградата „Букър“ се намериха доста критици, които се опитаха да го обезценят?
- Ние като нямаме критерии не знаем кое е хубавото. Може да разбереш нивото на национално развитие на едно общество по идолите му – ние явно още сме в неандерталски период. Навремето Вежди Рашидов бе оплют, а той беше от министрите, които свършиха най-много работа, повече и от Стефан Данаилов, а ние после сложихме „просто Наско“ и той също стана министър, все едно е като другите... Липсват критерии на обществото ни  - как после да искаме да уважим Георги Господинов! Ние излизаме и започваме да плюем, което е част от проблема на обществото ни, но това са неща, които се създават и формират още от училището и семейната клетка – не може баща ти да е неандерталец, а ти да си неореалист - как ще бъдеш неореалист, ще бъдеш същия като него!

- А какво мислите за абитуриентите, които често будят недоумение с облеклото и поведението си? 
- Простотията до такава степен завладява навсякъде, че ние сме по-слаби от нея. Трябва да има правила, аз живея близо до „Александър Невски“ и там сме подложени на терор от тези човекоподобни същества – защо се допуска тази мръсотия?! В обществото ни няма критерии, няма и правителство, за което  образованието, културата и здравеопазването да са приоритет. Не е въпросът да вдигнеш парите на учителите, а авторитета им – не да оставяш някакъв пикльо да плюе в лицето на учителя и после да го защитават, че бил свободен дух и че не можем да пречим на неговото самосъзнание! В същото време той уринира на учебната дъска и се гаври, в такъв случай - учителят и пет хиляди лева да получава - какво от това, като оня ще го плюе, докато го гледа в очите?! Виждам големи проблеми в системата на образованието и в семейството – ние разбихме семейството и образованието. 

- Живели сте и в една съвсем различна от нашата действителност –  Латинска Америка. Кои са най-ярките ви спомени от там? 
- Баща ми беше професор в тамошен университет и аз ходих десетки години, минимум по един-два пъти годишно. Много подредено общество и генетично различно от нас, защото човек се променя на генетично ниво, спрямо средата, в която живее – японците го доказаха. В Латинска Америка нямат зима и четири сезона, както при нас и възприемат живота различно. Ние се формираме като готови за битка, защото като идва зимата и трябва да събереш сеното, да приготвиш зимнина и т. н., а там са по-лежерни – кравата си пасе и през януари, и през юни, и през септември. Там можеш да събереш сеното, когато решиш и тази липса на съпротивление дава голяма свобода на духа. В тази част на света ме впечатли и тяхната индустрия за сериали, където е дни наред по 24 часа работа и никой не ти прощава, при тях няма - аз се изморих, защото веднага идва другия на твое място. 

- Жените там имат славата на едни от най-красивите и сексапилни в света. Така ли е наистина?
- Да! Аз съм стигал до там, че когато бях на обяд с един приятел и жена му, която е една от големите техни кинозвезди - много красива и с невероятна кожа, даже го попитах:„Мога ли да я пипна само по бузата с опакото на ръката?“, защото имаш чувството, че чак е неестествена. Техните жени наистина са изключително красиви – смесица между индианска и европейка кръв. В Латинска Америка имаш усещането, че светът навсякъде е прекрасен, а като се събере всичко това с генетиката и става - „отро мундо“, или „друг свят“. Там се чувствах много добре, а индианци даже ми казаха, че аз също съм бил индианец в минал живот.

- През 2019-та година ви се роди трета дъщеря. Женско царство ли цари у вас и как се чувствате сред толкова много жени?
- Да, аз живея в такова ежедневие и ми харесва – предал съм се отдавна и нямам съпротивителни сили. Обичам жените и Господ ме дари с много жени – благодарен съм и щастлив от това! Малката ми дъщеря е на три години – още е малко дете. Женският пол е по-емоционално многопластов. Занимавам се с реклама от 30 години и в изследванията на таргета има 200 страници за жените, а за мъжа са само две! Моите уважения към истинските мъже, но жената е по-сложна.

- Вие бяхте вокал на култовата група „Контрол“ и автор на песента „Най-щастливият ден“ Кой е най-щастливият ден във вашия живот? 
- „Контрол“-ските парчета са обща работа и не мога да си приписвам съвсем всичко. Сутрин, когато стана и се погледна в огледалото, дори само това че съм жив, след всички дивотии и тежкия ковид, който изкарах, това е щастие! Изпитвам благодарност всеки ден.