Решението за предсрочно освобождаване на Полфрийман нанесе брутален удар върху правото и справедливостта

Трудно може да се намери антибългарска кауза, която да не е обслужвана от БХК

На 28 декември 2007 г. в непосредствена близост до Божия храм - митрополитската катедрала „Св. Неделя“ - в идеалния център на София австралиецът Джок Полфрийман хладнокръвно закла студента Андрей Монов и рани Антоан Захариев. Убиецът носил балисонг - специфичен боен нож, който е забранен в много държави, включително в родната му Австралия.

През 2011 г. убиецът беше осъден на 20 години. В края на миналата седмица състав от Софийския апелативен съд - Калин Калпакчиев, Весислава Иванова и Виолета Магдалинчева - уважи молбата му и го освободи предсрочно от затвора. Така му спести цели 6 години, 6 месеца и 25 дни от изтърпяване на наказанието. Съдиите (без Магдалинчева, която казват е подписала с особено мнение) сториха това въпреки отрицателните становища на прокуратурата и на пенитенциарната администрация, които доказват, че Полфрийман не се е поправил и целта на наказанието все още не е постигната. Освобождават го и въпреки аргументите на първоинстанционния съд, който отказва да уважи искането на убиеца.

С освобождаването на убиеца Полфрийман, на базата на неубедителни и направо голословни твърдения, калпакчиевото „правосъдие“ нанесе брутален удар върху правото и справедливостта. Засили общественото недоверие в съдебната система и компрометира в очите на гражданите института на условното предсрочно освобождаване.

На онези, които се опитват да замазват това съдебно безобразие, с обяснения, че били виновни депутатите, приели закона или че съдиите само приложили закона, трябва да се каже нещо много ясно. Виновни са съдиите.

Извън обективната предпоставка - да е изтърпяно поне половината от наказанието - законът оставя преценката дали осъденият е дал доказателства, че се е поправил, изцяло на съда. Точно тази преценка на калпакчиевото „правосъдие“ е напълно необоснована. Бланкетна. Противоречаща на самата философия на условното предсрочно освобождаване. А тази философия се корени в християнската идея, че дори и извършителят на най-тежко престъпление може да се покае и да се поправи. Идея, която изважда човешкия род от примитивизма на старозаветното отмъщение „око за око, зъб за зъб“. Но в основата u е покаянието - истинско и несъмнено.

В конкретния случай, аргументите на съдия Калпакчиев, че убиецът се бил поправил, са крайно неубедителни. Изглеждат пришити към предварително оформено извън кориците на делото решение. Магистратът подминава отрицателната оценка, която дават пенитенциарните власти. А те сочат достатъчно примери за арогантното поведение на затворника, които свидетелстват за всичко друго, но не и за покаяние и поправяне - опит за бягство, подстрекателство към бунт, цинично отношение към органите на властта, серия от наказания (макар и формално заличени).

В поредица от доклади от 2012 до 2015 г. се констатира недвусмислено, че Полфрийман не се чувства виновен за убийството и не осъзнава отговорността си за престъпното деяние. Дори и да се приеме, че съдиите имат свои основания за недоверие към преценките на другите институции, то защо подминават публичните изяви на Полфрийман? През 2015 г. убиецът заявява еднозначно пред медиите, че няма никаква вина; че бил осъден от корумпиран съд. Едва в последните година-две преди да се открие законовата възможност за предсрочно освобождаване, убиецът започва да пази поведение. Очевидна постановка, за да мине „номера“. А не реално и трайно превъзпитание.

Оценките са, че има тенденция към поправяне, а не че е постигнато такова. А чл. 70 НК е категоричен - осъденият трябва да „е дал доказателства за своето поправяне“, а не просто за тенденция в тази посока. Но Калпакчиев и сие хвърлят всички тези факти от поведението на убиеца, както и преценките на администрацията на затвора и на прокуратурата в „кръглата папка“. И отдават надмощно значение на една хвърчаща бележка, подпечатана от - моля, седнете да не паднете - от „председателя на Българския хелзинкски комитет“. Стряскащо по своя цинизъм обстоятелство - калпакчиевото „правосъдие“ обосновава „поправянето“ на Полфрийман с твърдения на едно скандално НПО.

Има ли по-дискредитирана неправителствена организация? Трудно може да се намери антибългарска кауза, която да не е обслужвана от БХК. Години наред работеха, например, за признаване на измисленото „македонско етническо малцинство“ в България. Заливаха с пороища от лъжи международните институции. Адвокатстваха на сепаратистката организация ОМО „Илинден“, която искаше да отдели Пиринска Македония от България - същата, която беше обявена за противоконституционна. Хелзинкските „експерти“ пропагандираха и „помашка нация“. Водиха истерична война с православието. Към този позорен списък от „хелзинкски“ каузи, трябва да се прибавят джендър-идеологията, скандалната Истанбулска конвенция и „норвежката стратегия за детето“, които бяха отхвърлени от широката общественост, от научния и духовен елит на нацията. И тази дискредитирана организация, причастността към която от мнозина се приема за позорящо обстоятелство, се оказва толкова авторитетно мнение за един съдебен състав, че да опровергае становищата на затворническата администрация, на прокуратурата и на първоинстанционния съд.

Разбира се, няма нищо случайно. БХК дръзна да включи убиеца Полфрийман сред номинираните за своите ведомствени награди „Човек на годината“. Още по-неслучайно е, че БХК връчи същите награди и то цели два пъти на въпросния съдия Калпакчиев - през 2013 и 2016 г. Това какво е? Нищо друго освен ясен симптом за обвързности, които хвърлят сянка върху независимостта на „вътрешното убеждение“ на Калпакчиев. Негово ли е това „убеждение“ или е продиктувано от хелзинкските му съратници, които са пряко заинтересовани (може би и финансово?) от освобождаването на убиеца? Наред с това самият Калпакчиев не крие обвързаностите с кръговете около партията на бившия правосъден министър Христо Иванов и цялата камарила, която в обществото е известна като „соросоиди“ и „грантаджии“. Системно се изявява в определени медии в синхрон с пропагандните цели и опорните точки на стоящите зад тях олигарси - подсъдими за гигантски приватизационни и банкови грабежи и за крупни данъчни измами. Може ли подобен магистрат да бъде смятан за независим и безпристрастен? Трудно, дори и по стандартите на Гвинея-Бисау.

Особено грозно впечатление прави как съдебният състав в стремежа си да изфабрикува аргументи в полза на убиеца, открито манипулира, внушавайки, че Полфрийман толкова се бил поправил, че даже вече е изплатил част от обезщетението на близките на жертвата. В разпространено от Калпакчиев прессъобщение изрично се посочва в полза на твърдяното „поправяне“ на убиеца обстоятелството, че „полученото обезщетение от издадено в негова полза решение на ЕСПЧ е преведено по сметка на пострадалите лица“. Манипулацията е в това, че удобно се премълчава, че австралиецът е осъден да плати сумарно 600 хил.лв. кръвнина, а въпросното обезщетение от ЕСПЧ възлиза на скромните 3500 евро.

Полфрийман е платил мизерната една стотна от дължимото. Но за калпакчиевото „правосъдие“ това е достатъчно доказателство за поправянето му. Гротескно звучи и съдийското умозаключение, че поправянето на престъпника било видно и от това, че научил български език. Да очакваме ли сега в затворите да се появяват масово полиглоти, щом чуждите езици гарантират бързо излизане на свобода по критериите на калпакчиевото „правосъдие“?

Произвол, надянал тогата на недосегаемостта. Дали зад него се крият користни и/или политически мотиви? Това е въпрос, който трябва да бъде разследван.

Питам се обаче тези „съдии“ нямат ли капчица срам от безправието, което сътвориха? От разкъсаната вяра на хората, че държавата може да защити ако не друго, то поне живота на децата. Докога ще търпим подобни политизирани и зависими магистрати да се разпореждат с човешки съдби?

Докато търпим, калпакчиевото „правосъдие“ ще убива Темида. Бавно и с особена жестокост.