Карантината на един абсурден чужденец

В този текст реших да се срещна с част от бесовете си, да спазя завета на Албер Камю – „Бунтувам се, следователно съществувам“. Завет, с който той не се свени да опонира достатъчно аргументирано и незлобно на вечно мислещия, рационален Декарт.

Албер Камю не е само „Чужденецът“

Ако трябва да бъда честен, познавам една немалка част от творчеството на Камю много преди разпространението на COVID-19 да бъде категоризирано от международната общност като пандемия. Казвам го, защото мнозина към настоящия момент се връщат към „Чужденецът“, а някои го прочитат и за първи път (какви щастливци!).

Според мен, човек винаги има нужда от някаква философия, в която да се припознае, според която да организира живота си. В случая с френския автор не става въпрос само и единствено за тематиката, свързана с отчуждението и „философията на абсурда“, които впрочем нито онази, нито тази епоха са познавали. Тук по-скоро говорим точно за специфичната „абсурдна чувствителност“, разпръсната в света и хората, която е обект на описание от страна на самия Камю в есето му „Митът за Сизиф“.

Нуждата от философия и философия на нуждата

Един ден осъзнаваш, че живееш по навик. Ставане сутрин, придвижване до работа, цял ден едни и същи механични действия, прибиране от работа, душ, хранене, сън и после пак същото. Еднакви хора, еднакви ситуации, еднакво ежедневие, еднаквост. И така – час след час, ден след ден, месец след месец, година след година. В момента, в който дойде осъзнаването, което ти заявява, че всичко това е абсурд, че си се отдалечил от произведенията си, от самия себе си. Че си станал чужденец в собствения си свят. Че си станал чужденец в собствения си живот.

Веднъж осъзнал абсурда обаче, ти би следвало да разбереш, че с него трябва да се бориш, но в никакъв случай не можеш да го победиш. Няма как с магическа пръчка да промениш каквото и да било, пък вероятно и с нея би било трудно, а в интерес на истината – и ненужно. Абсурдът при Камю се явява единствената връзка между човека и света. И същият този абсурд има смисъл, само ако се борим с него – френският автор е бил наясно какво ни оставя като наследство.

Но тук идва вторичното разбиране и вникване в материята – да, вече знаеш, че всичко е абсурдно; да, трябва да се бориш с това; но не, не можеш да надвиеш абсурда (мнозина в исторически аспект са се опитвали напразно). Тогава защо да се бориш, след като не можеш да бъдеш победител в края, да промениш това унизено, празно, оскотено статукво?

Защото борбата, бунтът, съпротивлението срещу осъзнатия абсурд – те са единственото смислено, честно и достойно нещо, което можеш да направиш, те разделят човека от животното, превръщайки го в пълноценна, чувстваща, мислеща и самоусъвършенстваща се личност. Бунтът е измерение на съществуването, не победата. Само бунтът легитимира и осмисля наличието на абсурда.

Измамната фасада на централния световен вход

Имайки предвид всичко казано дотук, моята скромна особа вече се опитва да процедира по същия начин в сравнително смисленото си живеене, според тази философия – „Бунтувам се, следователно съществувам“. Самият бунт е моята победа, а не самата победа, припозната като някакъв евентуален масов краен резултат, който уж трябва да ме направи щастлив, успешен и пр., и пр. така, че да отговарям на наложените и общоприети критерии на обществената нормалност.

Знам и виждам прекалено много, за да си позволя да се самозаблуждавам, да си надувам балони до безкрай вярвайки, че те винаги ще си летят в небето и никога няма да се пукнат. Човек е длъжен да бъде честен най-напред със себе си и после с останалите.

Живеем в едно фасадно, заразно и отровно подобие на реалност, а още по-ужасното е, че отвсякъде ни се втълпява, че това е единствената ни опция. Или с други думи, имаме избор от една възможност. „Обърканото стадо“ на Уолтър Липман, което ежесекундно бива облъчвано с неща, които няма правото да не приеме за най-нормалното нещо. Било то айфон, кола, новина по телевизията, модел на поведение и възпитание, социален статус, полезни контакти със себеподобни, политически нагласи и виждания, и какво ли още не. Диктатът на фабрикуваната нормалност, роботизираното очовечаване, светлото тъмнично бъдеще.

Ние отдавна не можем да отличим истината от лъжата, доброто от злото, правилното и неправилното. Всичко е претопено, закупено, продадено, изконсумирано, употребено, без връщане назад, без шанс нещата да тръгнат в друга посока. Ако не съзнавате всичко това, няма смисъл да ви карам да си свалите розовите очила и да спрете да ме разглеждате като песимистичен реалист с апокалиптични тъжни прогнози и невероятно тежки и трудни за възприемане констатации…

Но и тук Камю ни дава решение в „Митът за Сизиф“: образът на абсурдния човек. Абсурдният Дон Жуан. И не по-малко абсурдният Ставрогин от „Бесове“ на Достоевски.

Абсурдният човек е чужденец под вечна карантина

Абсурдният човек, според Камю, е онзи човек, който знае и не се надява. Ако не знае, той никога не може да стигне до абсурда. Ако се надява – най-много да стигне до поезията. Абсурдният човек няма нужда да живее с призвание, да стане някакъв или да се превърне в нещо. Той просто минава през дните се, бунтувайки се срещу абсурда, защото, както вече посочих, перифразирайки Камю: абсурдът има смисъл само тогава, когато се бунтуваме срещу него. Той е единствената връзка между човека и света, извън нея няма нищо друго. Или по-скоро, не би трябвало да има.

Абсурдният човек с абсурдната чувствителност не вярва в измислените приказки за вечността. Пред него не е вечността, а времето, което той трябва да изпълни с мисли и дела. При това така, че по възможност, да е най-малко отчужден от себе си, от собствените си творения, от своя труд. Защото именно това, както посочва Камю, е усещането за абсурда – разделянето на актьора от неговия декор, от ролята му.

Философията е един постоянен размисъл за живота. И винаги основният й въпрос е бил дали в крайна сметка си струва усилието той да бъде живян? Ето това вечно и напрегнато размишление наричам бунт, който може да осмисли онази абсурдна чувствителност, която усещаме дълбоко в себе си, било то съзнателно или не.

Ето това наричам свобода и щастие. Ето това наричам карантината на един абсурден чужденец, чиято проба за човечност винаги ще бъде положителна. Уверявам ви в това.

Не мога да ви уверя обаче, че пробата за човечност на света и България ще бъде със същия резултат.

Атанас Димитров Янев е български поет, писател и публицист, роден през 1993 г. Автор на две стихосбирки и носител на няколко награди от различни национални литературни конкурси. Сценарист и редактор на документалния филм „На прощаване“ (2018), посветен на Христо Ботев.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Изкуства