Абсурдни противоречия между закона и правилника за движението

Коя е най-високата скорост, с която можем да се движим по магистралите? Имаме ли право да паркираме на всеки тротоар? 

Това са два въпроса, които са важни за всички граждани, пътуващи с коли по света и у нас. Изглеждат прости. И всеки от тях си има еднозначен отговор във всяка европейска държава. Обаче ние сме в България. Тук отговорите на всеки въпрос са по два – и при това са двузначни, взаимно се отричат и си противоречат. 

Единият отговор се намира в Закона за движение по пътищата (ЗДвП), а другият в Правилника да приложението му. Според Закона всеки шофьор може да кара легално по „Хемус”, „Тракия”, „Марица” и „Струма”  със 140 км/ч. Според Правилника обаче, ако кара с повече от 120 км/ч, ще го глобят.

„Ще глобят” ли казахме? Глобяват. Питайте препатили, не са един и двама. Ядосват се, като разказват за патилата си с КАТ, споменават разни „майки”… Имат основателна причина да ругаят. Опразващото джоба им разминаване между закона и правилника е факт не от завчера, а от 2002 г., когато максималната магистрална скорост беше завишена от 120 на 130, а 10 г. по-късно и на 140 км/ч.

Накратко: в закона пише едно, а в правилника друго от 19 години насам. Но макар и известно, това законодателното безумие не се прекратява - нито от Народното събрание, което иначе поправя ЗДвП по 13 пъти на мандат, нито от правителството, което е изменяло правилника 9 пъти от 2006 до 2015.

Какво е това? Идиотизъм? Непукизъм? Хаос?

Върховният административен съд (ВАС) ще решава – в края на есента. Дали е спал досега? Не бил спал, ама си нямал жалба. Получил я от шофьор на москвич неотдавна. Без нея нямало да забележи очебийното правно-административно безобразие.

Ако „безобразие” е слаба дума, вие изберете друга. Тя ще се отнася и за въпроса с тротоарите. И неговите отговори са два.

Законът казва: „Допуска се престой и паркиране на превозни средства с маса до 2,5 т върху тротоарите, само на определените от собствениците на пътя или администрацията места…, ако откъм страната на сградите остава най-малко 2 мeтра за преминаване на пешеходци“. (чл. 94, ал. 3):

А правилникът гласи: „ Допуска се спиране за престой и паркиране на МПС с  маса до 2,5 т върху тротоарите... ако откъм страната на сградите остава най-малко 1,5 м за пешеходци“. (чл. 96, ал. 3)

Цитираният Правилник е приет през 1996 – 3 години преди Закона и не е отменен, въпреки че му противоречи и то в две отношения. Първото е за паркирането: според правилника се паркира на всеки тротоар, а според закона – на определени места. Второто е за мястото, оставащо за пешеходците на тротоара: според закона то е 2 м, а според правилника – 1,5.

Противоречието между правилника и закона лесно се разрешава – прилага се законът и това е, отбелязват юристи, за да внесат в безумието разум. В самия закон се указва ($10), че подзаконовите актове по прилагането му запазват действието си, доколкото не му противоречат. Инак се считат за отменени.
Това е добре. И щеше да е още по-добре, ако всички шофьори и пешеходци бяха доктори по право и не се чудеха какво да правят. Но лошото е, че въпросният правилник „се бие” и „се надцаква” не само със закона, а и с наредбите, които са по-ниско от него в нормативната йерархия. Ето пример: регионалният министър нарежда светофарите на жп прелезите да мигат с бяла светлина, когато не са червени и са изправни. В правилника обаче белият сигнал хич го няма. И наредбата увисва като паяжина във влак.

Какво да се прави?

Очебийните противоречия в нормативната база са нетърпими от гледна точна на правото, единодушни са сведущите по тази наука. Според тях „общественото обсъждане” и „предварителната оценка за въздействието на законодателството”, които са уж задължителна практика, приличат повече на пожелания в коледна картичка.

А какво мислят шофьорите и пътниците, които не са прависти, но правят разлика между право и криво? „По правилник 120, по закон 140, а реално се кара със 160 и никой не реагира”, коментира един.„ Зависи кой кара, мен ме глобиха”, отбелязва друг. Отнесъл глобата за 125 км/ч, позовал се на закона, но катаджията му казал да научи правилника и да си затваря устата.

„Двойният аршин пълни гушите на катаджиите - обобщава наш читател. Камерите, монтирани в патрулките, не помагат. „Униформените рекетьори, казва, и на тях им намират колая.”

Въпросът „К’во пра’им сега?” остава ключов в обичайното право – убедени са и други наблюдатели. Авторството на израза се приписва на КАТ, но той става май и за девиз на държавните служители от всички институции и от всякакъв ранг.

Между другото, в неделя си избрахме нови законодатели. Това изглежда хубава новина. Лошото е, че у нас нищо не е такова, каквото изглежда отначало.