Питбулите на народната власт подгониха фейлетоните на писателя

На 8 юни 1946 г. авторът е нападнат в редакцията от шпицкоманда, маскирана като “печатарски работници”

Много лай отнесе керванът на Трифон Кунев. Той не беше от нашенски добичета, а от представители на африканската фауна. Питбулите на така наречената “народна власт” подгониха неговите “Ситни-дребни... като камилчета”. Авторът беше репресиран, книгата - забранена.

Трифон Кунев е единственият български писател, който се изправя срещу тоталитаризма. След превратния Девети септември 1944 г. някои не могат да го сторят, защото са по затвори и лагери. Други, макар и на свобода, запазват мълчание. Трети се нагаждат към новите условия. Ланчелото, както е известен, публикува серия фейлетони и дава отпор на насилствената съветизация.

На 26 септември 1945 г. излиза първият брой на “Народно земеделско знаме”. Трибуна на опозиционния БЗНС “Никола Петков”, вестникът влиза в историята като Зеленото знаме. Цветът го дистанцира от оранжевото “Земеделско знаме” на приобщилите се към ОФ.

В Зеленото тече рубриката “Ситни-дребни... като камилчета”. През март 1946 г. Трифон Кунев събира част от фейлетоните в книга под същото заглавие. Има разрешение от Министерството на информацията и изкуствата. Печатница “Линотип” пуска 5000 екземпляра с цена 100 тогавашни девалвирали лева. “Тази книга - сочи в предговора авторът - е принос към борбата на българския народ за свобода и документ за съпротивителното движение в сегашна България.”

Разлистваме нататък и четем:

България трябва да бъде демократична и свободна страна, но днес не е. Българският народ желае да бъде господар на земята си и свободен стопанин на нивата си, но днес не е. Българският гражданин желае да бъде независим, да има свободите на съвестта и политически правдини, да бъде сигурен за живота, честта и имота си, да ръководи сам, чрез свободно избрани свои представители съдбините на свободна своя държава, но това му се отнема от една диктатура!

Ето защо, невидими, но добре познати господари, викат понякога на удобно изтегнатите след изобилни ястия рунтави кучета:

- Ха, Мурджо, ха, Караман! Дръжте тоя дрипав любител на народни свободи! Разкъсайте го!

Господарите са червените легенди Георги Димитров, Васил Коларов и Тодор Павлов. Тримата насъскват глутницата на мурджовците и карамановците. Тя лае от страниците на “Работническо дело”, “Отечествен фронт”, “Литературен фронт” и “Стършел”.

“От известно време - чатка със зъби Крум Кюлявков, - откакто започна да излиза “зеленото знаме” на още по-зелените “бранители” на селските интереси (които имат общо със селото толкова, колкото моята баба от село Гърляно с маникюрите на техните любовници от хайлайфа), този господин започна да се подвизава в колоната “Ситни-дребни като камилчета”. На ония, които са го следили, знаят каква смрадна воня от лъжи и умствена тъпота се разливаше от тая колона.”

“Своите дръзко-реакционни, фарисейско-подли, лицемерно-народовластнически словоизвержения модерният Тартюф събра в отделна книга, озаглавена “Ситни-дребни като камилчета”, с вой констатира Георги Караславов. И други породи джафкат по кервана от фейлетони. Между тях - за резил - бъдещият класик Валери Петров.

Ония, които държат кучешките поводи, също не траят. Скрит зад псевдонима Ф. Грозданов, регентът Тодор Павлов излиза със статията “Едрите глупости на един голям реакционер”. Там защитава Венко Марковски, когото Трифон Кунев е вградил в “Ситните поезии на един дребен поет”. Цитира македониста Венко, който агитира нашите единородци от югозападните предели на отечеството:

Македонци секога сте били,
не болгарска кърф ви тече в жили.
Славяни сте со славянски език,
со адети свято що се пазят.
Кой ви каже болгари сте били,
той ви мами, знайте, той ви лаже...

Ето го и Георги Димитров. На 2 юни 1946 г. произнася реч пред миньори ударници в Перник. Героят от Лайпциг стиска юмрук: “Има такъв злополучен писател Трифон Кунев или Трифонсон, както на смях го наричат, който е издал брошура със своите “Ситни дребни”, помествани в зеленото знаме, и в предговора си пише, че това негово творчество трябва да послужи за победата на съпротивителното движение в днешна България.”

“Позор!”, скандират въглекопачите. “Той - надвиква ги ораторът - се изпуснал открито да каже това, което лежи на неговата черна душа. Какво е това съпротивително движение, против кого е то? То е против народа и против народната власт, от страна на тези, които трябва да отидат в архивата на историята, защото са ненужни и вредни.”

Бурни ръкопляскания!

Речта е тиражирана от “Работническо дело” и “Отечествен фронт”. Трифон Кунев отговаря в “Народно земеделско знаме”. Свободомислещият предполага, че Димитров е заблуден от злоезичници. Не е чел нито книгата, нито предговора, затова го препечатва едно към едно. Времето на думите обаче е изтекло, кучетата започват да хапят.

На 8 юни Ланчелото е нападнат в редакцията от шпицкоманда, маскирана като “печатарски работници”. Нанасят му жесток побой и на изпроводяк заръчват: “Ха пиши пак “Ситни дребни”. Ха пиши пак против Офето. Ха пиши пак за диктатурата на пролетариата.” Най-страшният бабаит добавя: “Ти заслужаваш куршум, ама засега стига това...”

Две седмици Трифон Кунев е на легло. На 21 юни е арестуван и тикнат в Централния затвор. По ирония на съдбата го освобождава Димитровската конституция. Тя трябва да бъде приета от Велико народно събрание, за което са проведени избори на 27 октомври. Луковитско, откъдето е родом, избира Ланчелото за свой народен представител. Няма как - тъмничарите му свалят оковите. На 12 ноември 1946 г. той влиза в пленарната зала. Посрещнат е с овации!

Свободата трае около година до разгрома на опозицията. През ноември 1947 г. Трифон Кунев е командирован обратно в Централния. Осъден е по кратката процедура на 14-и същият месец. Прокурорът иска смърт по член 1 от Закона за защита на народната власт, във връзка с членове 51 и 52 от Наказателния закон. Праща го на бесилото за подривна дейност срещу установената власт.

Съдът обаче не е толкова кръвожаден. Авторът на “Ситни-дребни” получава пет години строг тъмничен затвор плюс лишаване от права за осем години. Новият властник Вълко Червенков също се оказва милостив и Трифон Кунев излиза от зандана предсрочно в началото на 1951 г. Умира на 1 февруари 1954 г.

Какво се случва с книгата?

“Кучетата си лаят, керванът си върви”, казва народната мъдрост. “Ситни-дребни... като камилчета” е преследвана, конфискувана, унищожавана. Но оцелява през превратностите на времето. В Народната библиотека между нея и читателите стоеше клеймо: “Ползване само с разрешение на директора”. Пишеш молба и ако си благонадежден, разрешават. Аз не съм писал, защото е в моята библиотека. Заедно с другите скандални книги в българската литература.