Чакат пари от държавата за реставрация на средновековните стенописи

Отварянето на черквата е като ритуал за слизане в дълбините на времето

Всичко ценно си има пазители… Свети Петър стои на входа на рая, царските съкровищници ги вардят строги ключари, а село Долна Вереница край Монтана си има Кика… 68-годишната жена държи ключа на местната църква “Свети Никола”. Но с него пази не само древния храм, а и паметта, вярата и близо пет века от историята на селото. Кика си е Кика, не Кирилка или Кина…

- Така са ме нарекли майка и татко и си харесвам името!, заявява Кика Давидкова.

В Долна Вереница тя е известна още като Кранистката. В младите си година работела на кран в “Кремиковци”, там срещнала и съпруга си, който я сродил със северозападното село. Пръснатите под сянката на Веренишкото бърдо къщи, оградени с дървета и ливади, потопени в чист въздух и ромол на извори от Балкана, легнали на сърцето на Кика и тя приела селото и хората му като част от съдбата си. По онова време, през 70-те години на миналия век, разкрили и най-голямото съкровище на Долна Вереница. Под падналата от дъждовете мазилка на старата сгърбена черква, за която бабите казвали, че е по-стара и от техните прапрабаби, блеснали образи на светци, ангели и облаци, рисувани сякаш от велик художник…

Пристигналите историци обявили, че селският храм е от края на XVI век, а изписаните по стените му библейски сцени са сред най-красивите образци на средновековното изкуство у нас. През 1972 г. малката черква “Свети Никола” била обявена за национален паметник на културата. Когато гостувала със съпруга си и трите им дъщери във Вереница, Кика обичала да остава в хладната, вкопана в земята черква, да разглежда умислените, изпълнени с доброта и прошка очи на светците и да попива от тях спокойствие и вяра…

- Не съм ревностна вярваща, която всеки ден се моли и пали свещи! Но съм българка и християнка, кръстена още като дете!, обяснява Кика. И си спомня как в дома й в ломското село Замфир, дори и през комунизма се спазвали всички традиции - на Бъдни вечер семейството вечеряло постни гозби, седнали на пода, застлан със слама, на Цветница момиченцата кумичали и пускали венци на барата край река Лом, пред Великден боядисвали яйца.

- Това са български традиции, пазя ги и ги предавам на деца и внуци, казва Кика. Докато работела в металургичния комбинат в Кремиковци, тя се отбивала в почивните дни и в старите черкви в София - да палне свещица и да се помоли за здраве и късмет на близките си. А когато се пенсионирала и започнала да остава с месеци в Долна Вереница, тогавашният кмет Леди Кръстев й предложил да се грижи за стария храм. Като знак за отговорната длъжност кметът връчил на Кика ключа на древната сграда - близо половин метър ковано желязо, което прилича на жезъл. Отварянето на черквата с грамадния ключ е като ритуал за слизане в дълбините на времето. По каменни стъпала посетителите се спускат във вкопано в земята помещение и се озовават в библейски свят, изпълнен с ликовете на Христос, Богородица и десетки светци, с рай, ад и сцени от притчи.

- От стари хора съм чула, че черквата е много по-стара от пет века - съществувала е още преди турското робство, но когато османците дошли, я разрушили. Местните хора обаче пак я вдигнали върху старите основи. Но за да не гневят поробители, както се правело в онези времена, я вдълбали в земята. После през XIX и XX век е достроявана и разширявана, разказва пазителката на вярата. Въпреки чуждото иго, бедността и теглата и тогава е имало родолюбиви и щедри хора, които дарили пари за божия дом. Затова незнайният зограф изрисувал на северната стена двамата дарители Нейо и Неделко. Край тях се редят в цял ръст светци, а от най-челните места гледат Христос, Богородица и патронът на храма свети Никола. От тавана пък сякаш насочено към всеки се взира голямо око - погледът на Създателя, който вижда всички и всичко. А до него в кръг са изрисувани зодиите - нещо рядко срещано в българските черкви, чиито свещеници отричат астрологията, врачките и баячките. Има и голямо пано със сцени от Страшния съд, създадени вероятно от тревненски зографи, а иконостасът е правен в първата половина на XIX век, разказва Кика. Сред ценностите на древната черква са и две икони на свети Георги и свети Димитър, рисувани от дамаскинаря Поп Пунчо от Мокреш през XVIII век. Кика отдавна не е само портиер на черквата. Тя се е превърнала в грижовна стопанка и служителка на историческата светиня. Отваря и затваря вратите, продава свещи, бие камбаната, а когато няма свещеник, чете по празници от църковните книги.

- Сигурно не е според каноните, но като идват хора в черквата, не може да ги оставя без внимание. Поповете са малко и обслужват по няколко села, идват за кратко, даже на някои празници ги няма. Затова съм си купила книга с жития на светци и според случая чета от нея на събралите си, споделя пенсионерката. В общуването с Бога, историята и миряните Кика надмогва и личните си мъки. В близкото гробище тя е погребала съпруга и едната от дъщерите си и когато отваря черквата, се отбива до плочите им, за да им разкаже какво става в селото и как са живите от фамилията.

- С община Монтана ще искаме средства от държавата за реставриране и опазване на средновековните стенописи. Досега държавата е дала чрез Дирекцията по вероизповеданията само 5000 лева, с които преди време ремонтирахме покрива да не тече, защото съсипваше фреските. Но това не е достатъчно. Готвим и ремонт на старото килийно училище, което е в черковния двор и също има историческа стойност, казва кметът на Вереница Ивайло Никитиев. За бъдещето на селото той не се безпокои - заради близостта до Монтана, само на 8 км, и красивите пейзажи наоколо мнозина купуват къщи. През последните години в селото работи и малко предприятие - с тридесетина души, които шият бельо за Франция. Добра реколта дава и земята - около 12 500 дка. За развитието на Долна Вереница обаче е много важно селото да опази миналото си, категорични са всички. През последните месеци кметът и Кика събират пари, за да купят камина и да топлят вкопания в земята каменен храм, в който дори и през лятото цари хлад. Събрали са около 170 лева - малко, но Кика смята да допълни сумата с част от скромната си пенсия.

- Черквата е нашето злато. Хората, които са я строили и рисували, са оставили сърцата и душите си в нея. Затова всеки, който влезе и постои вътре, се изпълва с вяра и надежда. И когато има нужда, се връща, за да почерпи пак от този дух, казва пазителката на съкровищата на Вереница.