Киноманство и нерви

Срещи, досада, пристрастия, ястия, суета, питиета и премеждия

„Фестивалът на Рифкин”

(Rifkin's Festival), 2020, Испания/САЩ/Италия, 92 минути
Сценарист и режисьор Уди Алън
Продуценти: Ерика Арънсън, Лети Арънсън, Хелън Робин и др.
Оператор Виторио Стораро
В ролите: Уолъс Шоун, Джина Гършон, Елена Аная, Луи Гарел, Кристоф Валц, Серхи Лопес и др.
От 21 май в кината

Както сме свикнали, Киномания показа новия филм на Уди Алън (1935), а после той излезе на екран. Дори в режим на епидемиологични мерки на дневна прожекция се събраха приличен брой зрители. Предимно жени.

След фриволното младежко настроение в „Един дъждовен ден в Манхатън” (2019) ветеранът на интелектуалното присмехулство Уди Алън отново се завръща в Испания. Но, за разлика от „Вики Кристина Барселона” (2008), този път е в Сан Себастиан - красивият град с прославения международен филмов фестивал през септември. Точно заради него отиват там фрустрираният бъдещ писател и бивш преподавател по класическо кино Морт Рифкин (Уолъс Шоун) и амбициозната му съпруга Сю (Джина Гершон), която е PR на няколко филма, но преди всичко я интересува младият и нарцистичен френски режисьор Филип (Луи Гарел).

Колкото Морт е дребен, тантурест и смотан, толкова Сю е едра, сексапилна и самоуверена. Всъщност той я подозира във връзка с режисьора и тъкмо затова я придружава в Сан Себастиан. Семейството е в разпад. Нехаен към фестивалната атмосфера, която така и не се усеща много във филма, и притеснен, че няма да напише голям първи роман, застаряващият Морт попада на привлекателната млада лекарка Джо (Елена Аная), влюбена в Ню Йорк и страдаща от изневерите на съпруга си - известният испански художник Пако (Серхи Лопес).

Срещи, досада, пристрастия, ястия, суета, питиета и премеждия се редуват в неравен ритъм. „Фестивалът на Рифкин” е интересен не толкова с перипетиите на героите, колкото с черно-белите цитати от любими филми на Морт, ерго - на Уди Алън. В сънищата си той се вижда (най-вече с жена си и понякога с Филип) в „До последен дъх” на Жан-Люк Годар (мярва се и истински кадър с Жан-Пол Белмондо и Джийн Сийбърг), „Жюл и Жим” на Франсоа Трюфо, „Един мъж и една жена” на Клод Льолуш, „Персона” и „Седмият печат” на Ингмар Бергман, „Ангелът унищожител” на Луис Бунюел... Това не е кой знае колко оригинално, но е симпатично и направено находчиво. За заклети киномани, разбира се. Носталгията си партнира с малко романтика и повече баналност.

Актьорите са безспорно чудесни, както обикновено при Уди Алън (изключителен е Кристоф Валц в епизодичната си поява), но най-виртуозното във филма е изображението - повелителят на светлината Виторио Стораро е за четвърти пореден път с него и отново обагря екрана в златисто и създава неподражаема атмосфера. Гениален визуалист.

Напоследък след „Син жасмин” (2013) Уди Алън не е особено остроумен или познатият ни параноиден зевзек, но явно е все още в кондиция да прави филм след филм - дори и след пораженията на #Me Too. А продуцентите Ерика Арънсън, Лети Арънсън и Хелън Робин продължават да са му верни.

„Фестивалът на Рифкин” е филм за превратностите в живота, омаята на сънищата и неизбежността на равносметката. Може и да не предизвиква очаквания смях, може и донякъде да е ребусен, но пък не е загубено време.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Кино