Не канадското гражданство е основният му проблем. Статуквото, в което Кирил Петков вирее, е по-тоталитарно и антидемократично от онова, срещу което се бори. Политическото му издигане би се харесало на много избиратели, но не и на партийните им лидери

Министърът на икономиката Кирил Петков, известен повече като Киро Харварда, тези дни съвсем уместно е сравняван с рохко яйце. Отделен е въпросът дали не е и кукувиче – снесен в чуждо гнездо от хитра птица, която оставя потомството си на „отглеждане“ от други възпитатели. Но толкова усилия в отбраняването на един човек, който очевидно има проблем със спазването на конституцията, пък макар и уж формален, отдавна не са били полагани от толкова много хора с различна партийна окраска и интереси.

„Ако успеят да махнат от позицията му Кирил Петков, те ще го направят знаме“, заяви миналия уикенд говорителят на служебния кабинет Антон Кутев. Не стана докрай ясно дали тези му думи са отправена заплаха към някого или повече изразяват опасения, които самият той изпитва. Ако висшият функционер на БСП беше продължил с дитирамбите за Киро Харварда, щяха да му издърпат ушите поне трима души – шефът му в кабинета Стефан Янев, конструкторът на правителството от „Дондуков“ 2 Румен Радев и партийната му шефка Корнелия Нинова. Въпреки че на последната Кутев едва ли би оставил дори средна дистанция разстояние до слуховите си органи.

Забавно е да се наблюдава как „рохкото яйце“ Петков е отбраняван от свои и от не чак толкова свои, но много внимателно и с мярка. Отношението към 41-годишния бивш съучредител на партията „Да, България“ нагледно илюстрира цялостната ситуация в така наречената модерна градска десница, окрилена при последните избори от надеждите, че може да бъде реална алтернатива на доскорошното държавно управление. От една страна, набралият бърза популярност сред по-младите избиратели Петков е гордост за бившите му съпартийци (бивши, защото той напусна ръководството на „Да, България“ след поредното й изборно фиаско през пролетта на 2017-а), но от друга – представлява реална заплаха за тях, в случай че реши да заиграе като самостоятелен политически играч.

В не по-малка степен същото важи и за президента Румен Радев – независимо от някои спекулации, че Петков е потенциален бъдещ водач на нова, пропрезидентска партия. Те звучат съмнително, особено на фона на скорошната декларация на Слави Трифонов – основен „душманин“ на Киро Харварда към момента – че партията му стои плътно зад Радев за предстоящите президентски избори. Впрочем, тя и тази декларация е някак си подозрителна и има достатъчно време, за да бъде оттеглена и опровергана. Нито ще е за първи, нито за последен път от „Има такъв народ“ да правят рязък лупинг в позициите си, без дори да се стараят да го аргументират. Техните избиратели нямат нужда от чак толкова сложни конструкции и оправдания за действията им. Но едно е категорично ясно – по оста Радев-Трифонов нищо не може да бъде сигурно до последно.

Всъщност единственият начин човек като Киро Харварда да бъде на преден план и да обедини около себе си достатъчно електорално доверие, се криеше във фантазията отпреди два месеца „Има такъв народ“ да издигне именно него като премиер на своя проектокабинет. По този начин един политик, който няма нито желание, нито фасон да управлява, какъвто е Слави Трифонов, щеше да притежава достатъчно енергичен и харизматичен свой аватар в управлението, когото да поддържа с депутатите и авторитета си сред широките маси. Подобна конструкция обаче беше „твърде хубава, за да е истина“.

Сега все по-силно се говори, че Петков всъщност е политически аватар на Иво Прокопиев и кръга „Капитал“, монтиран в служебния кабинет. От друга страна, като такива аватари официално се приемат Христо Иванов и Атанас Атанасов от „Демократична България“. Но е възможно Прокопиев да е по-умен и да е наясно, че техните възможности за нарастваща електорална подкрепа са силно лимитирани и реално са достигнали своя апогей, отвъд който може да има само слизане надолу. Затова и не е лишена от логика теорията, че в лицето на Харварда задкулисието може да търси ново, по-модерно изглеждащо и далеч по-приемливо свое представителство, отколкото у брадатия, антихаризматичен и обременен с комунистическо семейно минало Христо Бойкикев.

Да, Кирил Петков е много по-смилаем и потенциално вдъхващ надежди у евентуален електорат, който би могъл да надхвърли 345-те хиляди на „Демократична България“. Но точно заради това той много трудно ще се домогне до позиция, която да му позволи да поиска директно доверието на по-голям брой избиратели. Ако партията, която го издигне, се свързва с хора като Прокопиев, това моментално ще разруши героичния му днешен ореол. Същото ще се случи и ако той бъде изведен като представител на Румен Радев в партийната политика – чрез нова формация, и в изпълнителната власт. Отделно от това самият Радев ще има основание да ревнува и да се страхува да не бъде засенчен от новото си протеже, което ще му отнеме сериозна порция от народната обич.

Казано обобщено – след като отпадна вариантът зад симпатичния Киро да седи намръщеният Слави с неговите послушни 650 000 избиратели, вариантите пред Харварда не са много и това е едно тъжно обобщение на цялата обществено-политическа ситуация у нас. Даже и когато се оказва, че отнякъде се появява харизматична личност с достатъчна експертиза, енергично поведение и разбираема реторика (независимо доколко аргументирана и целесъобразна, това е съвсем отделен въпрос), тя просто няма как да бъде припозната от партийната и уж демократична система. Нито Румен Радев, нито Христо Иванов, нито Атанас Атанасов приличат на хора, способни да направят крачка назад в името на общонародните интереси и да позволят на човек като Петков „да се превърне в знаме“. Корнелия Нинова – още по-малко. Това поставя Киро Харварда в уникалната позиция на „свой сред чужди, чужд сред свои“, и проблемът с непрекратеното му канадско гражданство всъщност е най-малката му беда.

Даже и да бъде зорлем героизиран като мъченик на демокрацията след изкарването наяве на тази доста притеснителна, макар и уж формална подробност с гражданството, той просто няма откъде да вземе достатъчно сплотена фен-база, която да го предпочете като алтернатива на всички останали от „статуквото на протеста“. Ако това тук беше сценарий на тв сериал с политически сюжет, можеше да се измисли обрат, в който Трифонов и Харварда внезапно се прегръщат на тайна среща, очертаваща ново политическо бъдеще на страната. Но реалният сюжет всъщност се пише от много по-тъпи сценаристи и подобен обрат е невъзможен. Затова и Кирил Петков просто ще трябва да се задоволи с ролята на прелъстен, употребен и отритнат.