По какво си приличат някогашният сръбски лидер Слободан Милошевич и сегашният президент Александър Вучич?

Неразчистените сметки от войните в бивша Югославия се поемат от новите поколения

Може да звучи банално, но първата аналогия, която хрумва в съзнанието ни по повод последните митинги в Белград, е тъкмо със съдбата и трагичната политическа кариера на Слободан Милошевич. Откритието не е мое, и други колеги, писали на тази тема, са били предизвикани да се върнат назад в годините и да си припомнят как Милошевич започна да овладява властта в сръбската столица, как започна големият му флирт с хората и как завърши безславно в една от иначе добре уредените килии на затвора на Трибунала в Хага. 

Тук може би основна роля играе и възрастта ни на хора, които са били в активна журналистическа възраст тъкмо когато пожарът на войните при разпада на някогашната СФРЮ изпепеляваше земите на бившите републики, обединявани от лозунга „братство и единство“. Какво да се прави - и познанието, което се трупа с годините, понякога е тежест… Вирусът на национализма бе заразил така силно и дълбоко политическите елити в столиците на бившите югорепублики, както години по-късно Ковидът парализира разум и чувства с пълното ни и стъписващо непознаване. Само че, ако Ковидът ни отрезви и мобилизира да се борим за живота, войните в Югославия ни показаха колко ниска е неговата цена, особено когато е в близост до нас.

Работейки като кореспондент в Скопие, съм ходил или минавал толкова пъти през Газиместан в Косово, за да се чудя как на това тревисто поле близо до Прищина Милошевич успя да събере толкова хиляди сърби, дошли от всички краища на страната и света. И други години там се е отбелязвала годишнината от битката на Косово поле, вече митологизирана и възвеличена като върхова проява на сръбския дух. Историята е известна, а мястото наистина е символно. Може би това е едно от основанията на публициста, писателя и правозащитника от Скопие - албанецът Ким Мехмети да казва, че от тогава насам се ражда парадоксът сърбите да празнуват най-големите си поражения като своите най-велики победи. Но този път, на 28 юни 1989 г. Слободан Милошевич използва присъствието на хилядното множество да го настрои за предстоящите изпитания, когато към и без това напомпаното им самочувствие им обеща, че от този момент нататък никой няма да ги бие или подценява. А той ще бъде човекът и държавникът, който ще ги закриля. Самият Милошевич вече имаше и теоретичната основа за бъдещите акции на сръбския национализъм, предложена му от Сръбската академия на науките и изкуствата, водена в този момент от писателя академик Добрица Чосич. 

И се почна. За да се стигне до хиляден митинг в Белград в началото на октомври 2000 г., но този път организиран от опозицията и насочен срещу Слобо, който не признаваше победата в изборите на умерения националист Воислав Кощуница. Да напусне поста си президент го убеди един студент от масовите протести, Чедомир Йованович, който после стана лидер на Либерално-демократичната партия в страната си и май остана единственият политик, който не се страхуваше открито да призовава Сърбия да признае независимостта на Косово. Другите и до днес се страхуват да го изрекат. Последва обвинението за Милошевич от страна на Трибунала в Хага и последвалата му смърт. А Газиместан си е там, паметникът, посветен на битката - също, но последният път когато минах оттам, холандски войници от контингента от международните сили от КЕЙФОР лениво се въртяха около него, пазейки го от евентуални нападения от местните албанци. Най-емблематичното място в историята на Сърбия вече не е под контрола на Белград. То се намира на територията на най-новата балканска държава Република Косово, която обяви своята независимост на 17 февруари 2008 г. 

Това е една от драмите, може би най-голямата, на сегашната политическа класа на Сърбия. А и може би и на цялото общество. Това е и една от големите задачи за решаване, която стои пред автократичния лидер на страната - президентът Александър Вучич. Нещата в отношенията с Прищина не вървят, въпреки усилията на ЕС и на САЩ да ги нормализират чрез поредица от срещи между Вучич и премиера на Косово Албин Курти. Имаше моменти, когато резултатите от тези разговори бяха фанфарно определяни като „исторически“, но само трябваше Вучич да се върне в Белград и в типичния си стил да застане пред камерите, за да опровергае, че има напредък и да докаже за пореден път, че не той е човекът и държавникът, който ще предаде Косово. Каквото и да означава това. И хайде отново на поредната среща с Курти, докато пропагандата му, изцяло под негов контрол, прави всичко да хвърля вината за неуспеха върху властите в Прищина. А и те, може би поради нетърпението и  политическата си несръчност, дават достатъчно основания за това.

Дойде времето и за митингите му. Като този на 26 май, когато по маниера на Милошевич се опита да събере сърбите от всички краища на страната, а и извън нея, за да получи подкрепата им и да им обещае, че заедно ще преодолеят трудностите през следващите две години. 

Намериха се и по-остри езици да подхвърлят, че организаторите на митинга биха могли да го свикат ден по-рано, на 25 май, та по този начин да отбележат и една друга връзка на Вучич - с Йосип Броз Тито. Това е рожденият ден на някогашния дългогодишен несменяем лидер на СФРЮ, отбелязван преди време всяка година като „Ден на младостта“ с подходящи тържества. Това би било още една клопка на аналогиите.

Вучич свика митинга под натиска на опозицията, която също, както някога, когато Милошевич бе свален, искаше от него обяснение за всичко, което се случи и се случва в Сърбия с двете масови убийства в началото на месеца. Очевидно акцията са събирането на оръжието от хората, колкото и да бе бърза и пропагандно осигурена, не даде очаквания резултат. Защото не даде отговор на въпроса къде бяха властите и самият Вучич да я предприемат много по-рано, за да не се стига до тези ужасни сцени на убитите деца и младежи, разтърсили Сърбия, а и не само нея. Тревогата идва от съзнанието, че травмите на обществото, нанесени от войните на Милошевич съвсем не са излекувани. Ужасът идва от това, че тези неразчистени сметки с войната вече се поемат от новите генерации сърби, които не са били родени, когато Сараево беше бомбардирано или се случи клането край Сребреница. Означава ли това, че болното и неразчистено докрай минало се превръща и в болно бъдеще? И че то не може да бъде излекувано с поредните порции патриотизъм, демонстрирани под път и над път от самия Вучич със заканите, че Косово няма да бъде отстъпено. Че то винаги ще остане сръбско и че армията е готова да защити всеки сърбин там, ако това се наложи. Както го беше казал Милошевич на Газиместан?

Опозицията в Сърбия също проведе своите протести, всеки следващ от които бе по-масов от предишния. През 2000 г. лозунгът, който събираше хората срещу Милошевич, бе „Готов е!“. Егото на Вучич бе задоволено с онова „Ацо, сърбине!“, извикано от тълпата вечерта на 26 май. Какво е разстоянието от единия призив до другия, не знам. Но аналогията е  звучна.
А на нас, които помним онези дни в началото на 90-те години на миналия век, не ни остава нищо друго, освен като в Еклесиаста да трупаме знание, което значи да трупаме и печал.