Те са инструмент за преодоляването на конфликти, за постигането на баланс на интересите

Докога ще се валяме в тинята на прехода? 

„Коалициите агрегират, катализират и канализират интересите. Те са като невроните в невронната мрежа – едновременно са комуникационен възел и процесор за обработка на информация, а чрез техните взаимодействия, връзки и ефекти върху системата, се превръщат в центрове за влияние и решения“. Записал съм си тези думи на американския професор по право Гари Гудпейстър от Калифорнийския университет в Дейвис по време на една от американските ми специализации през вече далечната 1998 г.

Един от важните сегменти на образователната програма беше разрешаването на конфликти и изграждането на коалиции, както в тясно политически, управленски смисъл, където основни фактори са политическите партии, така и в по-широк обществен аспект, като обединения на граждански структури, синдикати, неформални общности за постигането на определени социални цели. Учеха ни, че изграждането на политически коалиции е изкуство, което отличава умните и успешни общества от примитивните и изостаналите.

Защото коалициите са инструмент за преодоляването на конфликти, за постигането на баланс на интересите и работеща формула за постигането на управленски цели в името на общото благо. Говориха ни за важността на трите „К» - консултации, компромиси, консенсус. За необходимостта от предварително картографиране на интересите на отсрещната страна и намиране на пресечните точки. За етапите по пътя към формирането на успешна коалиция и умението да се водят политически преговори. Години по-късно по време на една специализация в Харвард един друг преподавател определи преговорите като маркер за цивилизованост в противовес на „закона на джунглата“, където диктува само грубата сила. Ключово значение - казваха преподаватели от всякакъв калибър - има организацията на вътрешно-коалиционните комуникации, взаимния контрол и процедурите за вземането на решения и за преглед и оценка на свършената работа. С особен акцент върху избягването на концентрация на еднолична власт.

Връщам се към тези школски спомени, само за да подчертая, че изграждането на коалиции и воденето на преговори е цяла наука, по която през годините са изписани цели влакови композиции с научна литература. А социалната практика е още по-богата.

Изграждането на коалиции е необходимо условие за провеждането на успешна политика. Дори една партия да разполага със самостоятелно мнозинство, пак следва да търси по-широки коалиции и то не само в самия парламент, а и сред различните обществени групи, за да разширява и стабилизира обществения фундамент на управлението. В единствения успешен и устойчиво демократичен пример за президентска република - САЩ, където властта е конструирана около двупартийния сблъсък, при който изгубилата партия непременно остава в опозиция, са предвидени различни процедурни и институционални гаранции срещу „гилотината на мнозинството“, така че да се стимулира процес на преговори и сформиране на по-широки тематични мнозинства и инцидентни коалиции.

Като например - прословутото правило "филибустеринг" в Сената на САЩ, което препятства приемането на повечето закони и решения с едно крехко мнозинство и стимулира към търсене на съгласие и зачитане на мнението на опозицията. Това означава, че всички закони, с изключение на бюджета, някои процедурни въпроси и назначенията във Върховния съд и в президентската администрация, се приемат не с гласовете на 51, а на поне 60 от сенаторите. Именно това пречи в момента на либерал-прогресистите да прокарват своя радикален дневен ред в условията на остра идеологическа конфронтация между спечелилата (нечестно според половина Америка!) надпреварата за Белия дом Демократическа партия и доминираната от Доналд Тръмп Републиканска партия.

На практика силите са изравнени - 50 сенатори-демократи плюс гласа на вицепрезидента Камала Харис не стигат и това налага преговори и взаимни отстъпки. Същият ефект имат и разминаващите се мандати на двете федерални законодателни камари, при което често двете партии си поделят контрола върху законодателната власт, а действащият президент трябва да сърфира умело и да гради тематични коалиции на двупартийна основа, за да прокарва своите идеи в Конгреса. С още по-голяма сила изкуството на коалициите е важно в условията на парламентарното управление, когато палитрата на политическото представителство е далеч по-пъстра.

При един фрагментран по волята на избирателите парламент възниква истински коалиционен императив. В Европа има многобройни примери за коалиционни формули, в това число и на „гранд коалиции“ между идеологически опоненти. Типичният пример е Германия, където социалдемократите на Вили Брандт и десният ХДС сфомираха първата следвоенна „гранд коалиция“, излъчила Курт Георг Кизингер (скандален със своето нацистко минало!) за федерален канцлер (1966 г. - 1969 г.), а след 2005 г. три от правителствата на Меркел, включително настоящето, също са изградени по подобна широка формула.

Същностната предпоставка за успешна коалиционна политика е прозрачността. И то не толкова в процеса на междупартийните преговори, а в техния краен продукт - управленска програма и споразумение за подялба на властта. Те трябва да са публични и достатъчно информативни. За да е ясна отговорността и за да се елиминират задкулисните интереси. Като един от публичните критици на „тройната коалиция“ на БСП, НДСВ и ДПС, излъчила кабинета „Станишев“ (2005 г. - 2009 г.), изтъквах именно липсата на прозрачно коалиционно споразумение, което позволи развихрянето на всякакви лобистки и клиентелистки домогвания.

Днес има относително широк консенсус, че през следващите години България е обречена на коалиционно управление. Обаче, профанизацията на политическото, упорито насаждана от години от определени среди, в съчетание с отчайващо ниската политическа култура, доведоха до абсурда изкуството на коалициите да бъде възприемано в масовото обществено мнение, а оттам и сред подтичващите след него партийни функционери, като безпринципно съглашателство, а политическите преговори - като „срамни пазарлъци“. Това закономерно произведе днешната ситуация на едностранен диктат на едно политическо малцинство в лицето на партията на Слави Трифонов, която с около една четвърт от депутатите, зад които стои едва една десета от българските избиратели, иска да управлява. И дори в крайна сметка такъв кабинет да бъде избран, той ще бъде по-скоро параван и заложник на интереси и среди, които са далеч от прожекторите на общественото мнение. А това го обрича на скоротечно изхабяване и неспособност да прави добра политика в интерес на дьлгосрочните интереси на обществото.

Въобще, България е изправена пред коалиционен императив. Колкото по-скоро това бъде разбрано от гражданите и партиите, и те изпратят в парламента опитни и знаещи политици, които са способни да търсят, но и да постигат съгласие, а не политически инфантили, толкова по-скоро ще имаме управление с капацитет за дълбоки реформи и истинска промяна. Дотогава ще се валяме в тинята на прехода.