Професорът извади на светло спотаени страници от българската словесност

Потърсени са връзките с основни елементи на националната митология, на първо място с представянето на връзките с „чужди“ в етнически, религиозен и друг смисъл жени, а и мъже

Николай Аретов пак изненада читателите с новата си монография. Професорът извади на светло спотаени страници от българската словесност. „Бленувани и плашещи“ жени и мъже населяват книгата, сочи заглавието. Декамероновски истории от Българския Ренесанс, каквото е Възраждането.

Как нашенецът в шаячни одежди посреща чужденката в копринена фуста? Как тя скланя да му стане изгора? От коварство или от любов?

Отговор на тези въпроси дава Николай Аретов. Изследването е литературно и извънлитературно. „Тази книга - обяснява авторът - се занимава с голямата тема за семейния живот и интимните преживявания на хората от ранната модерна епоха и разглежда различни нейни аспекти. Вниманието се насочва към нормите, които определят междуполовите връзки и свързаните с тях промени на менталностите и нравите.“

„Потърсени са - продължава Аретов - връзките с основни елементи на националната митология, на първо място с представянето на връзките с „чужди“ в етнически, религиозен и друг смисъл жени, а и мъже. Направени са опити чрез сравнения разглежданите явления да бъдат поставени в по-широк контекст, както международен, така и по отношение на брака и сексуалните отношения между „свои“. Привличани са наблюдения и инструментариум от други области на хуманитаристиката и социалните науки и в този смисъл трудът е интердисциплинарен.“

Гъркини, сръбкини, рускини, чехкини, туркини превземат сърцата на нашите възрожденци. Има връзки с англичанки, американки и дори с една швейцарка. Рекордьор по „международни амурни приключения“ е самият литературен патриарх Иван Вазов. Ето няколко негови авантюри, издирени от Николай Аретов.

Чужденките на Иван Вазов

НИКОЛАЙ АРЕТОВ

Монографията е дело на издателство „Кралица Маб“ с подкрепата на Министерството на културата.

В литературата чужденката може да се окаже и привлекателна за българина извън сюжетите, свързани с някакви нейни коварни кроежи. Понякога тя е част от един по-различен пласт в поезията, който нарекох “песни за душата” и противопоставих на “песните за народа”. В някакъв момент се появяват житейски сюжети и литературни текстове, свързани с чужденки и чужди съпруги, които са представени не непременно в негативен план (практически липсват подобни текстове за чужди съпрузи мъже).

Това се забелязва по-категорично първо при Иван Вазов. Той е автор на типични “песни за душата”, като при него любовните стихове по правило имат връзка с личните му преживявания, при това чувствата му много често се насочват към “чужди” жени, чужди и в етническия и в брачния смисъл на думата.

Пред проф. Ив. Шишманов Вазов подхвърля: “Какво нещастие, никога не съм могъл да се влюбя в мома. Все женени жени съм любил.” И не само “женени жени”, но и етнически чужди. По-скромен е опитът му с български девойки, потенциални съпруги.
Някои изследователи пестеливо или по-детайлно хвърлят светлина върху любовните му преживявания и изреждат увлечението му по 13-годишна монахиня Харитина (Неделчева), връзките му с покръстена еврейка Катерина (Рина), с покръстената туркиня Параскева (в Берковица), с пловдивчанката Пелагия Милкова, гъркиня по майка, с пловдивската му хазайка, гъркинята Ефимия, с Вера Тимони (в Одеса), съпруга на заточеник в Сибир, с неназована белгийка, с друга французойка...

Повечето от тях са, ако не етнически и верски чужди, то съпруги, а една е монахиня - все неподходящи за съпруги от традиционния тип. В някои случаи преградата пред евентуален брак е страхът на поета да представи Параскева на майка си; за Вера той дори се допитва с писмо, за което знаем от Шишмановата анкета, но майката е категорична - той трябва да се ожени за българка. Любопитен е краткият епизод в Перник, където Вазов има кратка връзка със съпругата на белгийския инженер Бош: “Той старец, тя млада... Madame се отнасяше с голяма симпатия към мен. Аз бях угледен младеж. Ползвах се от ласките ѝ.”

Тази краткотрайна връзка е представена в публикувания вариант на Шишмановата анкета и не поражда стихове. Пак там се разиграва и един епизод с един ревнив (със или без основания) далматинец, който с револвер в ръка подгонил поета. Явно не всички любовни увлечения и авантюри на Вазов попадат в документите (анкетата на Шишманов и кореспонденцията) и в поезията му, където чувствата на поета не винаги са директно формулирани.

Без претенции за изчерпателност тук ще спомена няколко казуса, които присъстват и в документите, и в поезията и които са свързани с “чужди” жени. Някои от тях имат не съвсем традиционна история. Катерина била “солунска кокона”, похитена от съпруга ѝ, който я довежда в Сопот. Знаменателно е началото на тази любов, разказано по-късно от Вазов на Шишманов.

Младият поет разкрил чувствата си пред по-възрастната красавица, докато мъжът ѝ бил заминал по търговските си дела, а тя отговорила на любовното обяснение на младежа: “Иванчо, като ме обичаш ти - и аз ще те обичам. Но сега нашите са на двора, а аз отивам на баня. Ела довечера да си поприказваме повече”.

В черновата разговорът продължава, но текстът е отпаднал от първото издание. “На въпроса ми няма ли да бъда забелязан от домашните ѝ, тя ми отговори: по никой начин да не влазям през врътнята (портата), а да се помъча през съседната градина и да се прехвърля през зида. Аз направих това.”

В Берковица Вазов има любовна връзка с туркинята Параскева (Пеша), вдовица на турски бей, по-късно покръстена от руски офицер, когото обаче тя не последвала в родината му. Този път раздялата била защото, въпреки силните си чувства, младия поет не посмял да я заведе в Сопот и да я представи на майка си. От тази връзка се ражда поемата “Зихра”, в която влюбеният поет присъства под името Селим.

“Фаталната жена” Пелагия имала бурен любовен живот преди и след Вазов. Връзката ѝ с познатия на румелийци поет и общественик предизвиква скандал. Странно е, но точно Петко Славейков е сред хората, които критикуват любовния живот на Вазов. Мотивите несъмнено са по-сложни, но част от обвиненията са моралистки. Наред със стиховете, посветени на Харитина, Катерина и Пелагия, Вазов пише едно стихотворение, наречено “Луиза”, и друго - “Сусана”, посветено на “една моя приятелка, селянка в Перник, за която ухажвах тогава”. По същото време (1875 г.) В “Майска китка” е появяват и посвещения като “На ученичка А...”, “На девица А.”, “На една богомолка”, които следват куртоазния модел, а стихотворението “На непозната девойка” е в духа на ранния Петко Славейков:

Твойте ненки страстни не видя в тоз час,
но че са прекрасни туй догаждам аз.
Може би приличат на два портокаля,
затуй ме привличат, та да ги погаля.

На Вера Тимони, неназована по име в анкетата на Шишманов (“една приятелка рускиня..., с която ме сближаваха мимолетни чувства”), са посветени стихотворенията “Алеята”, “Благодаря”, “Спомен”, “Когато отплува”, писани през 1888 и публикувани няколко години по-късно в “Звукове” (1893). С тях Вазов се насочва към друг тип любовна поезия - по-малко чувствена, по-сантиментална. Може би само съпругата на поета Атина Болярска (племенница на В. Друмев), не се вписва сред “чуждите” жени, свързани с Вазов.