Политическите и пропагандни заигравания с понятието "преход" са лишени от съдържание

Окончателният завършек беше подписването на договора за присъединяването на България към Европейския съюз

Мине се, не мине и някой заговори, че е дошъл краят на прехода. Обикновено от собствената си партийна камбанария, през окуляра на конюнктурен интерес или обществено тесногръдие. За три десетилетия преходът ту свършваше според едни, които идваха на власт, ту се оказваше, че си продължава, според онези, които искат да ги изместят. Обикновено, при всяко поредно обръщане на рутинния политически цикъл, новото управление и неговите глашатаи се опитваха да припишат на своето възшествие към властта някаква величава историчност, която бележи същински прелом. Но това се оказваше толкова вярно от гледище на обективните процеси в обществото, колкото беше вярно, че онова прословуто решение на Политбюро на ЦК на БКП от февруари 1985 г. - "За поврат в развитието на българския футбол" - превърна националната ни гарнитура в световна сила.

"Край на прехода" за едни беше победата на СДС-движение през октомври 1991 г. - "с малко, но завинаги", както възкликна тогава днешният евродепутат Александър Йорданов в партийния печат. Демек, никога вече комунистите на власт, ерго - край на прехода. После се оказа, че победата с малко е била съвсем за малко, защото през 1992 г. правителството на Филип Димитров падна преждевременно от власт и "здравите сили", в т.ч. бившите комунисти, сформираха ново мнозинство в парламента и излъчиха правителството на Любен Беров, което се задържа чак до 1994 г. А пък тогава БСП, начело с Жан Виденов, триумфално се върна на власт с убедително мнозинство и Клара Маринова (Бог да я прости!) показа на медиите прословутата карта на България, оцветена в червено. Катастрофалният провал на управлението на БСП в периода до 1997 г. доведе до нов "край на прехода" - правителството на Иван Костов. Обаче корупцията и злоупотребите с власт на "сините братовчеди", както стана популярна тогава клиентелата, изсмукваща държавния ресурс чрез властта, показаха, че и това не е бил краят. Разбиването на двуполюсния модел с шеметната победа на Симеон Сакскобургготски и неговото разнородно движение беше обявено пак за “край на прехода". Живяхме с този пореден "край" чак до 2009 г., когато тогавашният столичен кмет Бойко Борисов обяви политиката за "ла.но в целофан", заклейми всичко и всички преди него и гороломно прогласи край на корупцията и шуробаджанащината на прехода. Десетилетие и малко по-късно хегемонията на ГЕРБ приключи и президентът Радев на свой ред обяви "край на прехода", посочвайки скърпената в един столичен мол миш-маш коалиция за гробокопач на прехода. И така ще е до следващия "край".

Въобще, през годините идеята за "край на прехода" се експлоатира като пропагандна дъвка, с която разнокалибрени политици вещаят "обетованата земя". Истината обаче е, че всички тези политически интепретации за "край на прехода" са далеч от реалността.

За да говорим за неговия "край", първо трябва да си припомним какъв е този "преход" - от какво към какво. Само тогава бихме могли да изведем сравнително обективни критерии кога е започнал, свършил ли е или тепърва ще свършва. Иначе се изпада в субективни, конюнктурни и изкривени оценки по системата "на който каквото му хрумне".

"Преходът" е онова понятие, с което в националната ни история обозначаваме процеса на трансформация на политическата и икономическа система от тоталитаризъм към демокрация. От партия-държава към многопартийна система, разделение на властите и гаранции за правата и свободите. От казармено общество, в което инакомислието се наказва, а опозицията унищожава (вкл. физически), към свободно общество, в което критиката към управлението е норма, а властта се сменя с демократични избори. От държавен капитализъм към свободна икономика, основана на частната собственост. Може да се прибави още, но в случая и тези контури са достатъчни, за да се очертае ясно от какво и към какво прехожда "преходът".

Обективните измерители на този "преход" са два - конституционно-политически и икономически. Конституционно-политическият е свързан с конституционализирането на промяната, т.е. закрепването на новото държавно и обществено устройство чрез фундаменталното политическо решение, с което нацията определя параметрите на своето съществуване и развитие - Конституцията. Тази промяна беше допълнително легитимирана чрез интеграцията в международни структури и съюзи (Съвет на Европа, НАТО, ЕС), което е оценка за качествения характер на промяната. Вторият обективен измерител - икономическият - естествено е свързан с трансформацията на собствеността от държавна в частна и изграждането на механизмите на функционираща пазарна, т.е. капиталистическа икономика - анти-монополно законодателство, закрила на инвестициите, частната собственост и пр.

По тези измерители началото на "края на прехода" беше поставено с приемането на Конституцията от юли 1991 г. Извършена беше гигантска законодателна и административна реформа, а след 1997 г. - и цялостно сближаване на българското законодателство с правото на ЕС. Окончателният завършек на прехода беше подписването на договора за присъединяването на България към Европейския съюз през 2005 г, което беше официален "печат", че страната ни отговаря на Копенхагенските критерии за демократично устройство и функционираща пазарна икономика.

Именно тогава, през 2005 г., беше реалният край на прехода в България. Системата беше трансформирана от тоталитарна в демократична и призната за институционализирана демокрация от водещите европейски държави. Икономиката ни беше трансформирана в преобладаващо частна - през 2004 г. Националният статистически институт публикува отчет за приватизацията, според който за периода 1993 г.-2004 г. са раздържавени дълготрайни активи в размер на повече от половината - 57,5%, от активите на държавните предприятия.

Преходът, като конституционен, политически и социално-икономически процес, приключи през 2005 г., като резултат от успешните и мащабни усилия на няколко хиляди управленци, законодатели, експерти и администратори при различни политически конфигурации - на управленския елит на нацията в периода от падането на тоталитарния режим до членството в ЕС. С подкрепата на огромното мнозинство от българските граждани. Всичко след това и до днес - реформи, подобрения, борба с лоши практики и явления, с корупция, злоупотреби, бедност - са усилия в рамките на вече установената нова обществено-икономическа и политическа система, а не "преход" към някаква нова система.

Затова политическите и пропагандни заигравания с понятието "преход" са лишени от съдържание. Но нанасят поражения върху общественото съзнание. Защото обричат всяко поредно управление, което рано или късно, но със сигурност неизбежно, ще слезе от сцената, да бъде рамкирано постфактум от своите наследници като част от омразния "преход", на който поредните "нови" били сложили пореден "край". България трябва да спре да се върти в този омагьосан кръг и да тръгне напред. Най-после! Защото преходът отдавна е в миналото.